Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

И вече беше на път да го получи. С помощта на двама американци — Бенет и Кърън…

Разликата е смайваща, въздъхна в себе си Даниела. С детето на Карелин в утробата си тя виждаше света под различен ъгъл, нищо друго вече нямаше значение. Включително и заплахите на Олег Малюта. Колко сила дава едно още неродено човешко същество! Пистолетът с отпечатъците от пръстите й, внимателно запечатан в найлонов плик, сега й се струваше нещо толкова чуждо и далечно, колкото обратната страна на Слънцето.

Насочила мисли към бъдещето, тя вдигна слушалката и набра номера на Малюта. Предложи му след работа да идат на концерт, а после да вечерят някъде. Той с удоволствие прие.

Освободиха и двамата шофьори. Напоследък това се случваше често и момчетата бяха доволни. Едно от най-досадните неща във военната служба е да стоиш и да чакаш Бог знае докога…

В края на работния ден Даниела се спусна в гаража и се разписа за една от служебните волги, която беше поръчала още по обед. В джоба си имаше билети за концерта на „Квартет Бетовен“, доставени от съответния служител. Пет минути преди началото на концерта в музикалния център „Гнезин“ на улица „Воровски“ те вече бяха на местата си. Малюта с нищо не показа, че е изненадан от появата й зад волана на черната „Волга“. Може би просто беше доволен, че са заедно.

Не чу абсолютно нищо от музиката на Бетовен. Прасета да бяха поставили зад инструментите, пак нямаше да им обърне внимание. Гледаше високия орнаментиран таван и не мислеше за нищо. Имаше усещането, че душата й е отлетяла, а сърцето й е престанало да бие. Седеше неподвижно като сфинкс и гледаше някъде отстрани отломките на живота си.

Ярки прожектори осветяваха подиума с музикантите, отблясъците им играеха по високия таван. Тежкият кристален полилей в средата сякаш потрепваше в такт с музиката.

Даниела имаше чувството, че се носи през годините като робот, единствената оцеляла от ужасно корабокрушение. Доскоро скъпо на сърцето й, днес родното място наподобяваше майсторски декорирана сцена, на която тя играе странна и непонятна за никого роля. Напразно се питаше защо се е занимавала с всичко досега, как в името на Бога е могла да се чувства щастлива…

Равнодушно си призна, че никога не е имала представа от истинското щастие, не знае какво означава просто да живееш — като всеки друг… Беше се борила да оцелее, ден подир ден водеше безкрайната битка за надмощие над себеподобните си. Каква агония, Господи! Какво омерзение, особено на фона на обичта й към Михаил Карелин.

Малюта каза нещо, но тя не го разбра. Сякаш изведнъж изгуби способността да разбира майчиния си език. Имаше чувството, че е нищожна прашинка, зареяна в черната бездна на Космоса.

— Даниела?

— Да…

Полилеят блесна с хиляди ярки слънца. Вероятно е дошло времето на антракта.

— Концертът свърши.

— Да…

— Време е да тръгваме.

Време е да тръгваме. Гласът му отекна в съзнанието й глухо, сякаш от дълбока пещера. Мислеше за майка си, за остатъците от религиозни догми, сред които беше израснала. Й дума не можеше да става за посещение на църкви, но дълбоко в душата й плахо проблясваше желанието за молитва…

Време е да тръгваме. Тя стана, подчинявайки се на неизвестния глас, прозвучал в съзнанието й. Във фоайето със златисти стени зърна за миг лицето на красива, но затворена в себе си жена. В изражението на сивите й очи се долавяше нещо от това, което Даниела беше наблюдавала у затворниците на Лубянка. Особено на онези от тях, които след приключване на „интервюто“ бяха изпращани в подземията на трето ниво и завинаги оставаха там.

Стреснато установи, че гледа в огледало и красивата жена е самата тя. Поклати глава, облече палтото си и напусна театъра след Малюта.

Небето беше ясно, свеж ветрец отнасяше вонята на дизеловите изпарения. Малюта с удоволствие прие предложението й да се разходят край Москва-река.

Качиха се в колата и подкараха. Даниела спря на мястото на предишната им среща. Спомни си за историята с падането под леда и едва сега разбра истинския й смисъл — предупреждение. Оцелял след това тежко изпитание, Малюта беше готов да преживее и всичко останало.

Ръката на Бога. Тя го беше подкрепяла през целия му съзнателен живот. Аз съм сред богоизбраните, затова трябва да изпълняваш моите желания , каза й веднъж той. Даниела инстинктивно почувства, че това фанатично убеждение е тясно свързано с едно друго — вярата в безсмъртието на Ореанда, в ежедневното й присъствие край него…