Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Момчето не влезе в хижата и Джейк стана да надникне през отвора. Навън продължаваше да вали като из ведро, сиво-зелените струи пречеха на погледа.

Понечи да се върне обратно, когато периферното му зрение улови някакво движение. Напрегна поглед и видя как към хижата крачат десетина въоръжени мъже. В ръцете си стискаха автомати АК-47, съветско производство. Черните точки на дулата сочеха право в гърдите му.

Изправен на прага на колибата, той си даде сметка, че е напълно беззащитен. Застина на място, само очите му следяха войниците, които бързо заеха позиция около колибата. Иззад тях се появи висока фигура. Шибащите дъждовни струи му пречеха да види лицето, но човекът несъмнено беше бял. Едър мъжага с обветрени и груби черти. Лице на американец, а не на руснак…

— Я виж кой ни е дошъл на гости! — промърмори Тони Симбал и на лицето му се появи иронична усмивка. — Мейрък! — промълви той. — Та това Джейк Мейрък!

Симбал се беше облегнал на тънката бамбукова стена, зад която бушуваше бурята.

— Ти си човекът, който пипна шпионина Хенри Ундерман.

Джейк го наблюдаваше от мястото си край вратата. Блис седеше до стареца, който невъзмутимо продължаваше да пуши. Нито един от въоръжените мъже не влезе в колибата и това беше успокоително. Но момчето беше тук. Именно то беше алармирало Тони Симбал за появата им.

Над дъсчения под пълзяха тайни. Призрачнобели, сякаш оживял кошмар, безплътни като дима на опиума, който пълзеше от лулата на стареца.

— Роджър направи опит да те вербува отново, нали?

— Ако имаш предвид Роджър Донован, отговорът е да — отвърна Джейк.

— А защо отказа?

Ето го и подозрението, въздъхна Джейк.

— Защото приключих с тази страница от живота си.

— Но въпреки това си тук — изтъкна Симбал. — Двамата с теб изведнъж се оказваме на една и съща точка от глобуса. Това не може да бъде съвпадение.

— Откога работиш за Донован? — попита Джейк.

— От няколко месеца. Но се знаем отдавна. Учихме заедно в колежа и университета.

— Момчета на Станфорд, така ли?

— Така.

Няма да имам полза от него, рече си Джейк. Връзките от детинство понякога са по-здрави от кръвните.

— Ти също си работил за Донован, при това доста години…

— Работих с него — поправи го Джейк. — Началник ми беше Ундерман…

— Дълбоко законспирираният агент — кимна Симбал. — Кинжалът на Даниела Воркута.

Блис гледаше и слушаше с напрегнато внимание. Даваше си ясна сметка, че тук не става въпрос за двама самци, които делят територии. Диалогът тежеше от многозначителност и неизказани мисли, беше много различен от обикновен разговор. И двамата опитваха да получат отговор на определени въпроси, без да издават тайните си. Може би тя първа разбра, че на практика крият едно и също…

— Така изглежда — промърмори Джейк.

— Какво искаш да кажеш?

Джейк пристъпи навътре. До вратата влагата беше прекалено голяма. С безпокойство установи, че въоръжените мъже бяха наклякали около колибата, без да обръщат внимание на дъжда. Отлично разбираше какво му се внушава в момента — че друг държи ситуацията под контрол. Автоматите „Калашников“ бяха прекалено много.

— Хенри беше от ветераните — промълви той. — Вербуван лично от Антъни Беридиън… Човекът, който създаде Агенцията с благословията на президента Джон Кенеди…

— Поправи ме, ако греша, но нали и Роджър е вербуван от Беридиън? — попита Симбал.

— В друго време и на друго място — въздъхна Джейк.

— Старата гвардия винаги ненавижда новаците, а?

— И това е вярно — призна Джейк. — Отношенията между Хенри и Роджър едва ли можеха да се нарекат дружески…

— А на чия страна беше ти?

— Аз бях далеч — поклати глава Джейк. — Никога не съм се интересувал от служебни интриги. Бях оперативен агент и нищо повече. Но все пак…

— Какво?

— Хенри ме привлече на работа. Появи се в Хонконг и ме прибра направо от улицата. Бях нещо като момче за всичко на триадите, изпълнявах какви ли не поръчения… Голяма част от тях едва ли бих нарекъл достойни… — Напрегна очи и потърси лицето на Симбал сред пушека: — Бях казал, че Хенри Ундерман ми спаси живота…

— Сигурно ти е било тъжно да го убиеш…

— Беше трудно — призна Джейк. И наистина тъжно, добави в себе си той. Трябва да внимавам, този човек може би не е това, за което го мисля…

Същите мисли минаваха и през главата на Симбал.

— В централата са ти признателни — рече той. — Особено Роджър…

— Предполагам, че е така — предпазливо отвърна Джейк. — Особено Донован.