Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Той е страхотен — промърмори Михаил Карелин и се обърна да си върви.

— Откъде знаеш, че е той? — капризно издаде устни Даниела. — Аз мисля, че е тя…

— Добре — въздъхна Карелин. — Нек бъде тя … Купуваш ли я?

— Не зная… Мартина е много капризна по отношение на играчките.

— Внучката на чичо ти Вадим навършва седем, нали така? — пожела да се осведоми той. — Как може да бъде капризна?

Даниела остави зайчето в кошницата при неговите побратими и се отдалечи. Придвижването им не беше лесно, тъй като се намираха в „Детский мир“ — най-големия в света универсален магазин за деца. Тук тълпата беше по-голяма дори от мавзолея на Ленин — безспорно най-голямата туристическа атракция на Съветския съюз.

— Тук е дяволски задушно, Данушка — оплака се Карелин. — Нека побързаме, не ми се иска цяла сутрин да се мотаем… — Свободното му време беше предназначено само за нея, тъй като жена му беше заминала при майка си в Ленинград.

— Видя ли подходящ подарък за Мартина, веднага ще го разбера — успокои го тя.

— На мен зайчето ми хареса…

— Защото така ти е най-лесно — игриво се усмихна тя и го хвана подръка.

— Не, наистина ми хареса! Просто бях сигурен, че виждам как му мърдат мустачките…

Тя се засмя, очите й внимателно оглеждаха околните щандове. Повървяха така още известно време, после тя тръсна глава и се обърна.

— Да знаеш, че си прав…

Върнаха се на щанда с плюшените играчки и тя отново взе зайчето.

— Откъде си сигурна, че племенницата ти ще го хареса? — полюбопитства Карелин.

Даниела гледаше играчката в лицето. Не можеше да му каже, че това зайче е предназначено за още нероденото й дете; че го е довела тук за нещо, което това дете след време ще обича, а тя самата ще си спомня за този кратък миг на щастие… Забравила за ярост, гняв и съжаления…

— Вземи го — подкани я той. — Наистина е чудесно.

Даниела извади служебната си карта и получи светкавично обслужване. Докато щандистката увиваше зайчето в хартия за подаръци, тя извади от чантичката си дебел плик и безмълвно го подаде на Карелин.

Той й хвърли един внимателен поглед и повдигна капачето.

— Пресвети Боже!

Пръстите му сръчно прехвърлиха снимките, стомахът му се сви. Имаше чувството, че вижда не себе си и Даниела в интимни пози, а двама напълно непознати. Когато прехвърли и последната от снимките, притеснението му вече беше съвсем видимо.

— Къде се негативите?

— Изгорих ги — отвърна Даниела и извади пари да плати зайчето.

— Как успя да го постигнеш?

— Не ме питай.

— Искам да зная, Данушка!

Говори точно като Малюта, отбеляза в себе си Даниела.

— Защо просто не ми се довериш? — попита на глас тя.

— Но как се добра до тези снимки? Отмъкна ли ги?

— Съвсем не — отвърна тя и пое в ръце обемистия пакет. — Той сам ми ги даде.

— Трябва да му се е случило нещо много сериозно, за да постъпи така…

— Най-сетне повярва, че имам глава на раменете си…

— Даниела! — извика Карелин и тръгна подире й. — Той те мрази в червата!

Тя не каза нищо. Карелин я хвана за лакътя. Лицето й се озова на сантиметри от неговото, тълпата ги блъскаше от всички страни.

— Искам да зная!

— Защо? — изведнъж се ядоса тя. — Защо трябва да знаеш всичко? Нима споделяш всичко с мен?

— Разбира се, че споделям.

— Лъжец! — извика тя. — Мръсен лъжец, който очаква да му повярват!

— Не те разбирам…

Тя вдигна глава и бавно приближи лицето си към неговото.

— Аз зная, Михаил… Разбираш ли? Зная кой си ти!

— За какво говориш?

— Хайде, стига! — сопна се тя. — Да се махаме оттук! — изведнъж й се зави свят от огромния магазин и тълпите хора край щандовете.

Отведе го в близката градина, тъй като през този сезон в парка обикновено е претъпкано. Беше й дошло до гуша от тълпите.

Седнаха на дървена пейка. Наближаваше времето за вечеря, сиви врабци подскачаха в краката им с надеждата да намерят трохи, няколко техни събратя шумно се караха в клоните на брезата над главите им. На крачка от тях важно се клатушкаха гълъби, клюновете им почукваха на празни обороти по асфалтираната алея.

Паркът се огласяше от детски викове, Даниела неволно попипа твърдия си, леко издут корем. В „Детский мир“ за малко не се разплака. За пръв път в живота си обръщаше внимание на децата, които сочеха с пръст по щандовете и шумно изразяваха радостта си. В душата й се промъкна неясен копнеж.

Над главите им плуваха перести облаци, тишината се нарушаваше само от големите дизелови камиони, които с тътен се носеха по близкия булевард.