Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Не го харесваш.

— Не харесвам това, което представлява…

Симбал стоеше абсолютно неподвижно. В ушите му ехтеше тежкото дишане на стареца, който вече беше на светлинни години от тях.

— Означава ли това, че харесваш единствено старите методи?

— Не съвсем — отвърна Джейк. — Помня, че „промяна“ беше една от ключовите думи в речника на стареца. Беридиън беше дълбоко убеден, че организация като Агенцията задължително трябва да бъде гъвкава. Според него най-големият недостатък на КГБ е именно липсата на промени. „Инвалидно мислене“ — така наричаше той нежеланието за промяна…

— Не ми харесва отношението на Донован. Старецът се грижеше за хората си. На моменти беше безскрупулен и бих казал — дори жесток. Но сърцето му биеше с мисълта за оперативните агенти… Някога е служил при „Лудия“ Бил Донован и знаеше какво е… Докато Роджър Донован и представа си няма за това, което става по време на акция.

— Но в замяна на това е умен — отбеляза Симбал.

— Да, бих казал далеч по-умен, отколкото мислим…

— Може би си прав — промърмори Симбал, поколеба се за миг, после извади снопче хартия и го подаде на Джейк:

— Я хвърли едно око…

Джейк започна да преглежда бележките, които Симбал беше получил от Макс Тренъди.

— Какво е това? — пожела да узнае Блис.

— Улики — отвърна Джейк. — Улики, от които е видно, че някой систематично предава секретна информация на КГБ. Информация за дейността на Агенцията…

— Значи Аполо наистина съществува — поклати глава тя.

— Така излиза — въздъхна Джейк.

— Аполо? — попита озадачено Симбал.

— Наследството на Хенри Ундерман — поясни Джейк.

— Дълбоко законспириран агент в Кремъл. Сега е на мое разположение…

Симбал извади една снимка и му я подаде.

— Това вървеше заедно с уликите.

— Даниела Воркута — кимна Джейк. — Заснета е с шпионска камера.

— Точно така — въздъхна Симбал. — Като бяхме студенти, Роджър много си падаше по една мадама, Лесли… Сякаш е близначка на Даниела Воркута.

— Значи така е бил вербуван? Чрез Даниела Воркута?

— Да — кимна Симбал. — Чрез нея и една картина на Сьора в Париж… — В очите му се появи особено изражение. — Но ако Аполо действително е бил агент на Ундерман, той несъмнено е знаел, че Ундерман не може да бъде Химера…

— Напълно вярно — кимна Джейк.

— От което следва, че тези улики са подхвърлени от друг източник…

— Точно така.

Значи Макс ме е лъгал, каза си Тони Симбал. Но дали трябва да се доверя на този човек? Бивш служител в Агенцията… Може би иска да си отмъсти за отстраняването? Макс Тренъди ме нарече рицар на честта… Май и Мейрък ще се окаже сродна душа…

— Но ти не си тук заради Донован — прекъсна хода на мислите му Джейк.

— Не съм — призна Симбал. Така е по-лесно. Все още не знаеше как ще реагира при следващата си среща с Роджър Донован. — Тук съм, за да докопам крайния продукт на двама шпиони-вудуисти: Питър Кърън и Едуард Мартин Бенет. Този продукт се нарича предателство. От известно време насам работят за „Дикуи“ и идват тук, за да се срещнат с Нага.

— А ние сме тук, за да открием Нага — каза Джейк. — Под негово ръководство е в ход една операция, чиято крайна цел е моето физическо ликвидиране, както и разрухата на всичко, което е съградил баща ми…

— Но Чен Ю… — погледна го Блис и пристъпи към него.

— Кой е Чен Ю? — намеси се Симбал.

— Нага.

— Главатарят на „Дикуи“? — изгледа ги с недоверие Симбал. — Знаете неговата самоличност?

— Да — отвърна с внезапно одрезгавял глас Джейк. Имаше чувството, че е крещял в продължение на часове. — Бил е добър познат на баща ми, на семейството ми… — Избърса лице с опакото на дланта си и продължи: — Всичко опира до „Кам Сан“, голямата тайна на баща ми. „Кам Сан“ е проект за атомна централа, която се строи в провинция Гуандон. Към него е включена и инсталация за обезсоляване на морска вода за Хонконг по революционно нова технология. Но в проекта се съдържа и друга, далеч по-секретна част… Става въпрос за откритие, което би променило съдбата на света. Така твърдеше баща ми. Едва сега разбирам, че този процес вече е в ход и светът наистина се променя…

Звънтящата тишина се нарушаваше единствено от почукването на дъждовните капки върху покрива на задимената колиба. В нея имаше нещо тревожно, нещо, което пробуждаше страх…

Даниела Воркута притисна до гърдите си зайчето с мека златиста козина. Кафявите му очички я гледаха с неподправено възхищение.