Андрю Пайпър: Демонологът

Както я наближавам, риданието на Велиал изведнъж се надига с няколко октави, преди да се разцепи на две, отхвърляйки част от шума в регистър, по-нисък от гръмотевицата — отвращаващ подбасов звук. Тъй мощен, сякаш всеки момент ще събори звездите от тавана върху всички нас. Инстинктивно вдигам очи нагоре.

А когато отново поглеждам тълпата, О’Брайън е изчезнала.

Или поне не е там, където бе преди малко. Но почти веднага я забелязвам пак, може би десетина метра по-наляво. Как може да е преодоляла това разстояние за секунда или най-много две? Нямам време да преценявам кое е възможно. Вече я следвам отново, разбутвам хората с извинително мънкане, докато тя някак си минава през същите тези хора, без да ги докосва.

Когато я догонвам, изведнъж го усещам, но вече е твърде късно, за да отдръпна ръка от рамото на жената.

Животинският мирис на обор. На влажна мухлясала слама.

Тя се обръща. Тоест главата й се завърта равномерно върху шията, макар че всичко останало изглежда замръзнало като частично оживяла восъчна статуя. Сякаш е нормално да има лице на тила и просто разтваря косата, за да ми покаже изпъкналите си очи, щръкналите кости на скулите и брадичката, зъбите с почернели корени.

— Да тръгваме ли, професоре? — казва Мършавата жена.

Започвам да се отдръпвам от нея, преди да осъзная, че ме държи за китката. Хватката е студена като гривна на белезници. Всеки опит да се изтръгна ражда взрив от болка в лакътя и рамото, от който костите там се разделят, а ставните връзки се изпъват като гумени нишки.

— „И двамата ръка в ръка, със стъпки колебливи — рецитира със спокоен глас Мършавата жена, докато ме влачи назад към златния часовник, където стои Велиал — поеха бавно през Едем самотния си път“.

Движа се, без да стъпвам, сякаш танцувам с крака, пристегнати върху тези на партньорката ми. Над нейното рамо виждам през разширяващата се пролука в тълпата, че баща ми ме чака. Страдалческите му писъци сега се превръщат в нещо друго. Смях на хиляди деца, гледащи болката на избраната жертва.

Опитвам се да си припомня молитва. Свято име. Стих от Светото писание. Но никоя дума не изглежда способна да бъде изречена и приета с вяра в същото време. Нищо, освен нейното име.

Тес.

Отначало е само мисъл. После го казвам. С шепот, който дори самият аз едва чувам. И все пак това кара Мършавата жена да трепне, забавя плаващия й полет напред. Позволява ми да сграбча пленената си ръка със свободната и да я дръпна назад, като в същото време ритам краката й.

Нещо изпуква в основата на шията ми. Това е ключицата, изрича нечий глас, преди да осъзная, че е моят. Следва болка, превиваща и гореща.

Но аз съм свободен.

Пак усещам каменните плочи под нозете си и отстъпвам назад, а Мършавата жена изглежда озадачена за миг, преди да си върне безжизнената полуусмивка. Тя поглежда към часовника над главата на Велиал. Минутната стрелка сочи петдесет.

Две минути до луната. Докато тя стане негова.

„Ела — предлага отново баща ми. — Време е, Дейвид.“

Обръщам им гръб и зървам другата О’Брайън да изчезва през арката към Четвърти перон. Крачката ми прераства в бяг. И писъкът на Велиал се завръща. Още по-мощен отпреди.

Ако се добера до изхода, ще бъда извън полезрението му. Нищо друго няма значение, освен да се приближа до нея. Защото с всяка нова крачка между мен и баща ми — и с всяка крачка по-близо до изхода — воят на демона отслабва. Губи властта си, сякаш отстъпва пред някой друг.

Тишина.

Мигновена и пълна. Излизам от общата зала и се озовавам на перона заедно с другите, които довършват разговорите си или хвърлят кутии от безалкохолно в кошчетата за смет, преди да се качат и да си потърсят удобна седалка. И отново мога да чуя живия свят. Тропотът на обувките им по каменния под, обещанията им скоро да се завърнат.

Няма я. Жената, която помислих за О’Брайън — но не беше, не можеше да е тя, — е изчезнала. Въображаема двойничка. Неволно призован спомен за вида й в онези времена, когато се чакахме тук за срещи, които не бяха срещи.

Колкото и полезна да беше илюзията, вече не може да ми помогне. Няма връщане назад. Ако имам шанс да избягам, той не е на гарата, а във влака. Но аз нямам билет — няма как да си купя билет, — което означава, че ще ме свалят на първата спирка или ще повикат охраната. И все пак ще съм се измъкнал оттук. Поне за няколко минути ще съм далеч от полицията. От онова, което усещам, че все още ме чака под часовника.

Ръка на рамото ми. Твърда и уверена.