Андрю Пайпър: Демонологът

Така или иначе, вече няма път за отстъпление. Наближава шест вечерта. По-малко от един час до… до какво? Мъча се да не мисля за това, а просто да премина към следващата стъпка. В момента тя е да взема документа.

Касиерът донася голямата кутия, затваря вратата на кабинката и ме оставя да извадя куфарчето. Проверявам дали лаптопът и дигиталната камера все още са вътре. Две обикновени устройства, които могат да се купят за две хилядарки поне от пет-шест магазина за електроника в кръг от стотина метра около банката. Досега не са записвали нищо по-сериозно от студентски курсови работи и кадри от пролетния балетен рецитал на Тес. Сега съдържат една цяла нова история на света.

Щраквам куфарчето и излизам, кимвайки мимоходом на касиера. Не откъсвам поглед от въртящите се врати, зад които трепти маранята на улицата. Ако не гледам друго, освен вратите, няма да ме спрат.

И не ме спират. Все още не.

Едно такси заковава точно пред банката и аз хлътвам на задната седалка още преди клиентът да е довършил плащането. После се отпускам надолу, така че само каскетчето ми да бъде видимо за околния трафик. Свеждам очи към обувките си, за да избегна погледа на шофьора в огледалото.

— Централна гара — казвам, когато се вливаме в плътния автомобилен поток. Изведнъж осъзнавам, че последния път, когато дадох това указание на таксиметров шофьор, попаднах до сградата „Дакота“.

Но не и този път. Не отиваме никъде. Заседнали сме в задръстване. Цялото движение към центъра по Пето авеню се е превърнало в дълъг и тесен паркинг, претъпкан с черни лимузини, жълти таксита и камиони за доставки.

— Опитайте друг път — казвам аз на шофьора.

— Какъв друг път?

Пъхвам петдесетачка през процепа в плексигласовата преграда, за да покрия сметка от девет долара. Излизам и се провирам между броните до тротоара. Озъртам се в двете посоки, не забелязвам полиция и хуквам.

Задъхано спринтирам на изток по Четиридесет и шеста улица до Парк Авеню. Хората на тротоара откъсват погледи от телефоните си точно навреме, за да отскочат от пътя ми. Някои са леко развеселени („Хо-хо!“) или умерено впечатлени, доколкото е възможно за врелите и кипели нюйоркчани („Ега ти пък тоя!“), други се стряскат и гневно размахват юмруци („Върни се бе, задник!“). Но никой не се опитва да спре един осемдесет и пет килограмов брадясал безумец.

Завивам зад ъгъла, без да намаля скоростта, и една болногледачка изпищява, когато едва не повалям нея и стареца в инвалидна количка, когото вози. Докато се разминаваме, очите му грейват, сякаш цял ден е чакал да види такъв като мен — с лудешки поглед и размахани ръце.

Не спирам да тичам, докато не минавам през вратите на гарата. И едва вътре осъзнавам, че съм забравил портфейла си в таксито. С кредитните карти, личните документи и всичките ми пари в брой до последния долар. Вече е твърде късно да тичам назад, за да видя дали таксито още е там. Не че има значение. Каква полза от всичко това? Скоро ще отида на съвсем друго място. Там, където парите са безполезни. Където дори името ми няма смисъл.

Спускам се по каменния наклон и влизам в главната зала заедно с всички останали, бързащи да намерят изхода към своя влак или да се щракнат на фона на гигантското национално знаме, провиснало от тавана. Никой не подозира, че някъде между тях има древен дух, който обсебва телата на мъртвите. И че един жив човек е пропътувал над дванайсет хиляди километра, за да се срещне с него.

Спирам близо до средата на залата, обръщам се и най-напред оглеждам горното ниво с барове и ресторанти, за да видя дали Велиал стои на парапета и ме чака. Но какво търся? Каква форма е избрал да приеме? Озъртам се за повторения. Уил Йънгър. Тоби. Една от близначките Рейс. Ани Парцаливката. Но не виждам нито един познат, бил той жив или не.

С внезапна вълна от гадене ме връхлита мисълта, че аз съм сбъркал.

„Следите“ никога не са били следи, „пътят“ е бил само мое собствено лутане. Демонът, ако изобщо е реален, просто се забавлява да гледа как тичам в кръг по континента. Един загубен човек във всеки смисъл на думата.

Което би означавало, че и Тес е загубена.

Скоро полицията ще дойде. И ще ме намерят тук. Да ридая сред тълпата на партера, проклинайки изрисуваните по тавана звезди и онзи жесток архитект, който ги е завинтил в небето, подмамвайки людете на Земята да търсят модели и съчетания, каквито изобщо никога не е имало.

„Тогаз, надеждо, сбогом! Сбогом, страх.“

Той стои под златния часовник на същото място, където стоеше О’Брайън, когато дойдох тук да се срещнем. Гледа ме с изражение на задоволство, на което изглеждаше неспособен приживе.