Андрю Пайпър: Демонологът

От намереното в хижата ще знаят, че съм близо до онова, което демонът иска от мен. Навярно съм стигнал по-далеч от всеки друг преди мен. И макар че отначало искаха да ме следят, за да узнаят каква е моята мисия, сега ще имат само една цел — да ме унищожат.

Мога да се укрия. Да изчакам, докато нещата се уталожат. Но този план има някои очевидни недостатъци. Първо, ще ме намерят. Второ, поради липсата на документа сега работодателите на Преследвача отчаяно ще удвояват усилията си с всеки час, в който съм на свобода.

И трето, ако имам някакъв шанс да си върна Тес, това трябва да стане сега. Защото в 06:51:48 тази вечер тя ще си отиде.

Което означава да се добера час по-скоро до Ню Йорк.

Пандемониум.

Може би ще успея да се добера до летището в Торонто и да хвана първия полет за „Ла Гуардия“. Но летищата са по-строги гранични пунктове от мостовете. Камери, паспортни проверки, митници. Когато бягаш — независимо от кого, — летищата не са добра идея.

Което ме оставя на пътя. Макар че в момента карам колата на мъртвец. На човек, когото убих.

Заобикалям центъра на Торонто и небостъргачите му почват да се смаляват в огледалото, когато излизам на магистралата „Кралица Елизабет“. На два пъти минавам покрай спрели полицейски коли, дебнещи нарушители, но те не потеглят след мен. Този късмет едва ли ще трае дълго, ако се опитам да вляза в Щатите по моста Рейнбоу с микробус, нает под името Джордж Бароне или някакъв друг псевдоним. Не ми се вярва да ме пуснат просто така. Особено с окървавено яке и наскоро отрязан палец.

В Гримсби спирам до един денонощен магазин и си купувам тиленол, шест кутии „Ред Бул“, слънчеви очила, готов сандвич с яйчена салата, а от щанда за облекло, който всъщност е само една закачалка до рафта с дъвки — каскетче на „Ред Сокс“, тениска и яке с емблемата на „Гудиър“. Все полезни неща. Но все още трябва да се отърва от микробуса.

Отвъд Сейнт Катрин отбивам към един селски кръстопът и правя няколко случайни завоя. Излизам от пътя и зарязвам микробуса насред черешова градина до напоителен канал. Закривам го както мога с откършени клони. После се промъквам през овошките до една селска къща с очукана тойота отпред. Пристъпвам на пръсти към страничната врата и безмълвно се моля (на О’Брайън, както установявам по някое време).

Молитвата помага. Вратата скръцва, отваря се и аз попадам в стая с нахвърляни палта и ботуши, детски плетени ръкавици, хокейни стикове до стената.

Фермерите обичат да гледат кучета, нали? Ако и тук е така, за секунди ще ме надушат. Няма да имам друг избор, освен да опитам да бягам три километра до магистралата, а след това… какво? Автостоп през границата?

Още една молитва отлита към О’Брайън.

Не намирам ключове в джобовете. Което ме принуждава да се изкача по няколко стъпала в кухнята. Търся във фруктиерата, в паничката с дребни монети до телефона, опипвам в тъмното ръбовете на кухненския плот.

На горния етаж нечие едро тяло се преобръща в леглото. Друго, също тъй едро, се прилепва до първото. Или може би пролазва по-близо, за да прошепне: „Чу ли това?“.

Хладилникът.

Мисълта идва внезапна и сигурна. Но кой пази ценности в хладилника?

Никой. Понякога обаче лепват магнитни кукички на вратата и закачат там ключовете.

Отново навън. Колата запалва и аз бавно потеглям.

Когато се добирам до пътя в края на алеята, свалям страничното стъкло, но все още няма кучешки лай или гърмежи. Тъй като не искам да пробвам ново влизане с взлом, казвам си, че трябва да приема опита за успешен, поне за следващите няколко часа, когато господин и госпожа Черешови ще се събудят и ще открият, че вехтата им тойота се е изпарила в нощта.

Обикновено на моста има опашка, преди да се приближиш до митническия служител в кабинката, да подадеш паспорта си, да изтърпиш изпитателния му поглед, който те кара да се чувстваш така, сякаш не криеш една-две бутилки в багажника, а си натъпкал седалките с хероин. Разчитам на чакането, за да си измисля история, да подготвя отговори на най-вероятните въпроси.

„Тази кола не е ваша, сър.“

„Работя в черешова градина. Пратиха ме да свърша една работа, преди да започнем брането.“

„Работа в Съединените щати?“

„Да.“

„Каква?“

„Стълби. За бране на череши.“

„Нямате ли си стълби в Канада?“

„Имаме, разбира се! Просто не са толкова добри като американските.“

Този път дори не си правя труда да се моля.

Когато пристигам, изобщо няма опашка. Свалям страничното стъкло и поглеждам нагоре към мъж на петдесет и няколко години с пергаментовата кожа на пушач. Освен подозрителен, той изглежда и дълбоко нещастен.