Андрю Пайпър - Демонологът

Снощи пак сънувах същия сън. Само че не е сън. Знам го, защото, когато идва, аз все още съм будна.

Виждам бюрото си. Картата на стената. Плюшените животни, с които вече не си играя, но не искам да обидя татко, като ги пъхна в гардероба. Може да съм в леглото. Може просто да стоя и да търся къде ми е чорапът. После изчезвам.

Сънят не просто ми показва нещо. Пренася ме от тук — ТАМ.

Стоя на брега на огнена река. С хиляди оси в главата. Бият се и умират в черепа ми, а телата им се трупат зад очите ми. Жилят и жилят.

Татковият глас. Нейде отвъд реката. Вика ме.

Никога не съм го чувала такъв. Толкова е изплашен, че не може да го прикрие, макар да се опитва (а той ВИНАГИ се опитва).

Мъртвото момче се носи по течението.

С лицето надолу. Затова чакам главата му да изплува, да разкрие дупките на мястото на очите, да изрече нещо с посинели устни. Едно от страшните неща, които могат да го накарат да стори. Но то просто отминава като парче дърво.

Никога не съм била тук, но знам, че е истина.

Реката е границата между това място и Другото място. И аз съм на погрешния бряг.

Зад мен има мрачна гора, но всъщност не е гора.

Опитвам се да стигна до мястото, където е татко. Пръстите на краката ми докосват реката и тя пее от болка.

После нечии ръце ме дърпат назад. Влачат ме към дърветата. Приличат на човешки ръце, но не човек бърка с пръсти в устата ми. Ноктите дращят гърлото ми. Кожата има вкус на кал.

Но точно преди това, точно преди да се озова в стаята си с липсващия чорап в ръка, аз осъзнавам, че съм викала татко, също както той вика мен. Казвала съм му едно и също през цялото време. Не думи от устата през въздуха, а от сърцето през земята, тъй че само ние двамата да ги чуем.

НАМЕРИ МЕ!

Редици лица. По-млади и по-млади с всяка учебна година. Естествено, просто аз остарявам сред потоците от първокурсници — илюзия, също като да гледаш през задното стъкло на кола и да виждаш как пейзажът бяга от теб, докато всъщност ти бягаш от него.

Толкова отдавна водя тия лекции, че мога спокойно да се унасям в подобни мисли, докато говоря пред двеста студенти. Време е за обобщение. Един последен опит да отворя очите поне на неколцина от младото компютърно поколение за великолепието на поемата, на която съм посветил едва ли не целия си живот.

— И тъй, стигаме до края — казвам.

Замълчавам. Чакам ги да откъснат пръсти от клавиатурите на лаптопите си. Да вдъхнат дълбоко застоялия въздух на аудиторията и да почувстват като мен убийствената печал в заключителните редове на поемата.

При тези думи усещам дъщеря си до мен. Откакто се роди — а дори и преди това, още като самата идея за детето, което исках да имам някой ден, — винаги неизменно съм си представял как излизам от градината ръка за ръка с Тес.

— Самота — продължавам. — Всъщност до това се свежда цялото произведение. Не добро срещу зло, не кампания, за да „оправдае подхода на Бог към хората“. Това е най-убедителният пример — по-убедителен от който и да било в Библията, — че адът съществува. Не като огнена бездна, не като място над нас или под нас, а вътре в нас, място в ума ни. Да се опознаем и да устоим на вечното напомняне за нашата самота. Да бъдем изгнаници. Да бродим сами. Какъв е истинският плод на първородния грях? Самотата! С това остават нашите клети младоженци, но то е самота на себеосъзнаването. Накъде могат да тръгнат сега? „Навсякъде! — казва змията. — Целият свят е техен!“ И все пак те са осъдени да избират своя „самотен път“. Това е страховито, дори ужасяващо пътешествие. Но всички ние трябва да тръгнем по него, както тогава, така и днес.

Тук правя нова, по-дълга пауза. Толкова дълга, че има риск да решат, че съм свършил, и някой да стане, да затвори лаптопа или да се изкашля. Но това никога не се случва.

— Запитайте се — казвам аз, стискайки мислено ръката на Тес. — Къде ще отидете, след като Едем е зад гърба ви?

Почти веднага се вдига ръка. Едно хлапе в дъното, което не съм забелязвал досега.