Андрю Пайпър: Демонологът

— Да?

— Този въпрос ще го има ли на изпита?

Името ми е Дейвид Улман. Преподавам в катедрата по английска литература към Колумбийския университет в Манхатън като специалист по митология и юдео-християнски религиозни повествования, макар че истинската ми сила, текстът, чието критично изследване ми е донесло преподавателско място в елитен университет и членство в разни научни дружества по цял свят, е „Изгубеният рай“ на Милтън. Паднали ангели, изкушението на змията, Адам, Ева и първородният грях. Епична поема от седемнайсети век, преразказваща библейски събития, но с умело изменена перспектива на съчувствие към Сатаната, водача на бунтовните ангели, който не изтърпял властта на един свадлив и авторитарен Бог, и се захванал със собствена кариера — да внася беди в живота на хората.

Странен (набожните дори биха казали двуличен) начин да си изкарвам хляба: цял живот преподавам неща, в които не вярвам. Атеист, изучаващ Библията. Експерт по демоните, който смята, че злото е чисто човешко изобретение. Писал съм есета за чудесата — изцеляване на прокажени, превръщане на вода във вино, екзорсизъм, — но никога не съм виждал магически трик, който да не мога да разоблича. Оправданието ми за това привидно противоречие е, че някои неща имат културен смисъл, без реално да съществуват. Дяволът, ангелите, раят, адът. Те са част от живота ни, макар че никога няма да можем да ги видим, да ги докоснем, да докажем, че са реални. Неща, които се подмятат из мозъка.

Това са думи на Джон Милтън, изречени през устата на Сатаната, неговото най-гениално творение. И аз вярвам, че старецът — както и другият старец — има право.

Въздухът над студентското градче Морнингсайд е напоен с предизпитно напрежение и влага от лекия нюйоркски дъждец. Току-що съм приключил последната си лекция за пролетния семестър, което винаги ми носи горчиво-сладкото облекчение на разбирането, че съм се справил с поредната година (консултациите и оценките почти са приключили), но и че си отива още една година (а заедно с нея броячът на моя живот е прещракал още веднъж). Все пак, за разлика от мнозина мърморковци, с които непрестанно се сблъсквам във факултета и споря за безброй точки от дневния ред на факултетските заседания, аз все още обичам да преподавам, все още обичам студентите, срещащи за пръв път истинската литература. Да, повечето от тях идват тук само като встъпителна крачка към нещото, което ще донесе големите пари — медицина, право, богат съпруг, — но в по-голямата си част все още не са напълно изгубени. Ако не за мен, то поне за поезията.

Часът е малко след три. Време да тръгна през вътрешния двор към кабинета си във Философския факултет, да трупна виновно пред катедрата купчината закъснели курсови работи, после да се отправя към Централна гара, за да посрещна Илейн О’Брайън за ежегодното пийване в „Ойстър бар“ по случай края на семестъра.

Макар че Илейн преподава във Факултета по психология, аз я чувствам по-близка, отколкото когото и да било от преподавателите по английска литература. Тя е на моята възраст — четиридесет и три годишна, стройна, любителка на тениса и маратона, — но е вдовица, ненадеен инфаркт покоси съпруга й преди четири години, точно когато пристигнах в Колумбийския. Харесах я от пръв поглед. Според мен притежава сериозно чувство за хумор: рядко подхвърля шеги, но наблюдава абсурдите на света с остроумие, което някак успява да бъде едновременно обнадеждаващо и убийствено. Бих казал също, че е надарена с ненатраплива прелест, макар че съм женен — поне засега, — и признанието за подобно възхищение към колежка може да се сметне за „неуместно“ според университетския кодекс за поведение.

Но между мен и О’Брайън няма и помен от нещо неуместно. Нито някоя открадната целувка, преди тя да се качи на влака си по линията за Ню Хейвън, нито фриволни предположения какво би станало, ако поне веднъж си наемем хотелска стая, за да видим как ли ще потръгне. Въздържаме се не заради страха от санкции — поне така си мисля, — нито защото толкова държим на брачните задължения (след като и двамата знаем, че преди година жена ми пощуря по оня мазен теоретик от Факултета по физика Уил Йънгър). Мисля, че двамата с О’Брайън (тя става „Илейн“ едва след третото мартини) не сме задвижили нещата в тази посока, защото се боим, че така само ще омърсим каквото имаме. А какво имаме? Дълбока, макар и безполова близост, каквато лично аз не съм изпитвал с когото и да било още от детските си години, а може би дори и тогава.