Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

За читателите, които проявят интерес към допълнителна информация за героите, организациите и агенциите, описани в романа, на разположение са речник и списък на действащите лица в края на книгата.

— Знаеш ли какво е в Принстън в някоя тъмна зимна сутрин в пет, преди друг да е станал? Излизам от общежитие 1915, облечена в анцуг, защото никога не съм била сексапилното момиче. Бях сериозното момиче, което не флиртуваше с момчетата, но може би щеше да постигне нещо. Започвах да бягам, без да докосвам хронометъра. Кампусът бе тих, нямаше никого наоколо, въздухът бе толкова студен, че болеше, когато го вдишваш. Тичах чак до улица „Насау“, кепенците на магазините все още бяха спуснати, уличните светлини се отразяваха в заледения паваж. След това завивах надясно по „Вашингтон “ и обратно кът кампуса покрай сградата на „Удроу Уилсън“ и кампус центъра „Фрист“ в посока на стадион „Уийвър Трак“.

Спирах, дъхът ми излизаше на облаци, небето бе сиво на разсъмване, след което щраквах хронометъра и пробягвах хиляда и петстотин метра, сякаш животът ми зависеше от това, опитвах се да не забравя за темпото, но кълна се, Сол, имаше моменти, когато дори изпитвах чувството, че ще умра на финалните двеста метра, смятах, че мога да тичам вечно.

— Какво искаш, Кери? Какво, по дяволите, наистина искаш?

— Не зная. Да бъда отново онова момиче. Да почувствам чистотата… има ли такава дума? Той крие нещо, Сол. Кълна се.

— Всички крием нещо. Хора сте.

— Не, има нещо лошо. Нещо, което наистина ще ни нарани. Не можем да позволим да се случи отново.

— Нека сме наясно: ти рискуваш не само живота си и кариерата на двама ни — рискуваш националната сигурност, самата агенция. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Току-що осъзнах нещо. Никога вече няма да бъда онова момиче, нали?

— Не съм убеден, че някога си била.

Квартал „Ашрафия“, Бейрут, Ливан

Славея закъсняваше.

Настанила се в затъмнения киносалон на втората седалка, четвъртия ред отзад напред, Кери Матисън се опита да реши дали да не прекрати мисията. Това уж трябваше да е само установяване на първоначален контакт. „Разминаващи се кораби“ го наричаше Сол Беренсън, нейният шеф и ментор по време на подготовката там, във Фермата, центъра за обучение на ЦРУ във Вирджиния.

Да хвърли по-отблизо поглед на някой си Таха ал-Дуни, на когото бяха дали кодовото име „Славея“, да му позволи той да я огледа бегло за следващия път, да прошепне времето и мястото на следващата среща и да си тръгне. Точно по учебник.

Когато лицето за контакт закъснее, протоколът на компанията е да се изчака петнадесет до двадесет минути, след което да се прекрати мисията и да се насрочи нова среща, но само ако лицето изтъкне адски основателна причина защо не се е появило. Обикновено извинения като часовата разлика в Близкия изток, което можеше да значи всичко — от половин час до половин ден закъснение, или пък обичайното петъчно задръстване вечер на булевард „Фуад Шехаб“ по време на сенк-а-сет, часовете между пет и седем вечерта, когато бизнесмените се срещаха със своите любовници в дискретни малки апартаменти в района Хамра, нямаше да свършат работа.

Само че Кери искаше този контакт. Според нейния източник — красивата ливанска плеймейтка Дима, която беше член на политическата групировка на християните маронити, движението „Алианс 14 март“, и която човек можеше да намери всяка вечер в бара на покрива на хотел „Ле Грей“ в централния район, Ал-Дуни притежаваше две качества, заради които всеки от ЦРУ би бил готов на всичко, за да се докопа до него: първо, той беше служител на ГДС, Генералната дирекция за сигурност, бруталната сирийска тайна разузнавателна агенция, и това му позволяваше да има пряк достъп до комуникационните канали, свързани с режима на Асад в Дамаск, и, второ — имаше нужда от пари. Апетитната му египетска приятелка със скъпи вкусове източвала всичките му авоари, както беше обяснила Дима.