Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Уа алейкум салам — „Здравейте“, тихо отвърнаха на поздрава ѝ студентът и възрастната жена.

— Къде по-точно в „Хамра“? — попита шофьорът, като натисна педала на газта и кривна в свободното пространство между колите отпред, успявайки да се придвижи няколко метра.

— Централната банка — отвърна тя, като не искаше да издава точната локация на нелегалната квартира, особено след като продължаваха да я преследват. Достатъчно близо до мястото, където искаше да отиде. Тя подаде две банкноти по хиляда лири на шофьора, след това извади компактна пудриера от дамската си чантичка и се опита да я насочи под ъгъл, така че да улови с поглед огледалото за обратно виждане. Зад тях нямаше нищо, само обичайният трафик. Ако микробусът или мерцедесът я следваха, те бяха изостанали твърде назад, за да може да ги види. Макар че продължаваха да я преследват. Беше сигурна. Заради нея всички от службата бяха в опасност. Трябваше да се измъкне колкото се може по-скоро, помисли си. Отметна кичура коса от очите си и след като се огледа, прибра пудриерата.

— Не бива да правите такива неща — обърна се към нея възрастната жена. — Да заставате насред трафика по този начин.

— Има много работи, които не бива да правя. — После, давайки си сметка, че тази жена проявява твърде силен интерес към нея, добави: — Това ми казва и мъжът ми през цялото време — като направи така, че жената да забележи брачната халка, която винаги носеше при установяване на контакт, въпреки че не беше омъжена, а за да може да се предпази от това, което Върджил, нейният инструктор по операциите за внедряване, наричаше „секс на Еверест“. Секс, който беше нежелан или с неподходящ партньор, „защото такива неща стават, Кери“.

Движеха се по авеню „Фуад Шехаб“, магистралата, която пресичаше северен Бейрут от изток на запад, и трафикът беше станал малко по-бърз. Ако се готвеха да я нападнат в таксито, това щеше да стане сега, помисли си тя, като местеше погледа си във всички посоки. Навсякъде имаше коли и камиони, а момичето на предната седалка говореше: „Знам това, хабиби, знам мили. Чао“. То приключи разговора и веднага започна да праща текстови съобщения.

Шофьорът зави покрай високата правоъгълна сграда „Ал-Мур“ към булевард „Фахредин“. Всички постройки в този район бяха нови — старите бяха разрушени по време на дългата гражданска война. По-надолу по булеварда можеха да се видят високи кранове, вдигаха още нови сгради. Таксито зави наляво и след няколко пресечки шофьорът забави ход, търсейки място, където да остави пътничката си.

Кери хвърли поглед навън през страничното стъкло. Те продължаваха да я следят. В трафика, четири коли по-назад, в мерцедеса, готови да се приближат. Чакаха я да слезе, след това щяха да я отвлекат, преди да е изминала и пет метра. Какво можеше да направи? Таксито намали скорост и спря до висока жилищна сграда. Кери беше напрегната. Сега ли щяха да я нападнат? Можеха да спрат до таксито и да блокират пътя му, за да не успее то да потегли в трафика. Беше попаднала в капан. Трябваше да направи нещо, и то веднага.

Възрастната жена кимна на останалите пътници и слезе от таксито. Секунда по-късно Кери слезе от другата страна, заобиколи и я улови под ръка.

— Мислех, че отивате до централната банка — рече жената.

— Аз съм в беда, моля ви, госпожо — каза Кери.

Жената я погледна.

— Каква беда? — попита тя, докато двете вървяха към входа на жилищната сграда. Кери хвърли поглед през рамо. В момента, в който таксито потегли, мерцедесът намали и спря на неговото място до бордюра.

— Възможно най-лошата. Трябва да тичаме или те ще убият и вас, госпожо — каза Кери и побягна, теглейки жената след себе си. Двете тичешком влязоха в сградата, спряха пред асансьора и натиснаха копчето.

— Не натискайте копчето за вашия етаж — каза Кери. — Натиснете по-висок етаж и след това слезте по стълбите надолу. Заключете вратата си и не отваряйте на никого поне един час. Извинете ме. — Тя докосна ръката на жената.

— Почакайте — каза жената и започна да рови в дамската си чантичка. — На паркинга е моето червено рено. — Тя ѝ подаде ключовете.

— Изчакайте един час, преди да съобщите за кражбата — предупреди я Кери, като взе ключовете. — Нали знаете къде е хотел „Краун Плаза“, до мола?

Жената кимна.

— Ако мога, ще оставя колата там — обясни Кери и вече тичаше към страничния изход за паркинга. — Шокран — извика тя, благодарейки на жената, която се качваше в асансьора.