Андрю Клаван - Пътят на динамита

Напоследък я наричам само агенцията . На вратата виси табелка с името „Вайс Инвестигейшънс“. Съпругата, децата, приятелите ми са слушали толкова много истории за нея, че само „агенцията“ е достатъчно. Знаят за какво става въпрос.

От доста време ме карат да напиша нещо за нея. „Кога ще напишеш нещо сериозно?“ — питат. Имат предвид нещо, основано на факти, а не просто трилърите, с които си изкарвам прехраната. Но колкото повече се опитвам да намеря подходящата форма, в която да разкажа за агенцията, Вайс, Бишоп и останалите, толкова повече се убеждавам колко блед заместител на истината са фактите. И сега, когато моментът най-сетне ми се струва подходящ и сядам да пиша за истинските събития, на които съм очевидец или за които съм чувал, а в някои дори съм участвал, откривам, че всъщност в голяма степен си ги измислям. Описвам ги сякаш създавам поредния роман с диалози, които не съм чул, и мисли, които няма откъде да знам, и дори една-две случки, които може да са станали, а може и да не са.

Рискът на това начинание е, че може да не ми повярвате, да решите, че цялата тази работа е измислица, поредният трилър, хорър или любовна история. Че не е истина. Жалко, защото в по-голямата си част събитията, описани тук, са действителни. И не само случките и местата. Мислите и чувствата също. Хората доста споделяха с мен. Имам усещането, че на времето съм бил подходящ слушател. В крайна сметка бях млад, току-що излязъл от колежа и имах желание да слушам. Бях чуждо тяло — човек от Източното крайбрежие, озовал се на запад, начинаещ писател, който е приел работата единствено от желание да натрупа опит и да изкара пари. Нямах постоянно място в ничий живот. Освен това не бързах да издавам присъди на хората и си мисля, че още пазя това качество. За разлика от мнозина, които хвърлят гръм и мълнии наоколо, никога не съм презирал мъже заради тесногръдието или грубостта им, нито пък съм изпитвал по-малко уважение към жени заради това, че са постъпили глупаво или са си навлекли нещастие. Ако има хора, без значение мъже или жени, които никога не са падали в плен на подобни слабости, предлагам им да се вгледат добре в образите на Вайс, Бишоп и Катлин, както и на другите в този разказ. Надявам се останалите, колкото и малко да са те, да проявят съчувствие към недостатъците на героите ми и дори да ги харесат, както ги харесах аз в онези дни.

Убийството на момичето носеше четиридесет и девет точки. В много отношения бе най-лесната работа, която мъжът, наречен Бен Фрай, бе вършил.

Жертвата не бе проблем. Можеше да е всеки — мъж, дете. А и лесно я избра. Стигна до супермаркета „Пениуайз“ по магистралата. Помота се между стелажите няколко минути и я откри при зеленчуците. Млада, привлекателна, дребничка, добре оформена. Носеше костюм и пазаруваше само за себе си. Точно каквото му трябваше. Проследи я до дома й.

През следващите три дни продължи да я следи, макар и не непрекъснато. Оказа се, че работи в галерия, южно от улица „Маркет“. Наблюдаваше я през голямата витрина. Изглежда, жената прекарваше по-голямата част от деня зад бюро в дъното на помещението, което се виждаше добре от улицата. Понякога в галерията идваше и друга, по-възрастна жена. Когато влизаха клиенти, изчезваше от поглед в задното помещение, за да ги развежда. Основното й занимание обаче бе да си седи самичка зад бюрото.

Към шест затваряше галерията, пускаше алармената инсталация, металните щори и отиваше до пазара, за да си хване трамвай до вкъщи. Вечер гледаше телевизия и доста говореше по телефона, сгушена удобно до големия прозорец. Явно не излизаше много.

Един следобед, докато тя бе на работа, мъжът, наречен Бен Фрай, проникна в апартамента й. Прерови дрехите, документите, компютъра и всичко останало. Разбра, че се казва Пени Морган. На двадесет и три. Сгодена за младеж на име Дейвид Ембри, който понастоящем прави магистратура в Калифорнийския университет. Родителите й живееха в Сан Матео с по-малката й сестра. Често им пишеше имейли, както и на Дейвид, й на доста приятелки. Според мъжа, наречен Бен Фрай, имейлите бяха пропити с топлота и обич. Реши, че Пени е лъчезарен човек, пълен с ентусиазъм. На снимките, които откри в апартамента, тя все се усмихваше, на някои дори се смееше. Очите й бяха весели, блеснали от удоволствие.