Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Къщата си е моя. Не ми трябва шибаното ти разрешете!

Крис изпсува, Катлин изпищя и Бишоп разбра, че я е ударил. Чу я да стене на пресекулки, докато се боричкаха. После Крис пак я удари и Катлин се разплака. Нова псувня и тропот от отдалечаващи се мъжки стъпки. Катлин продължи да хълца нещастно още няколко минути до вратата на кухнята.

— Копеле гадно! — чу Бишоп.

После къщата утихна. Бишоп вдигна цигарата към устните си, скрил огънчето в шепи. Дръпна силно. Струйка пот се стече по слепоочието му. Тишина. Бишоп загаси цигарата си в пепелника. Изправи се и тръгна нагоре по стълбите към спалнята.

Хладината на климатика му подейства добре. Коленичи до черния сак, който бе оставил край леглото, и заровичка из дрехите. Намери портативния компютър, отнесе го на масата до стената и включи клавиатурата.

Портативният компютър бе от онези, с които можеш да пращаш имейли. Бишоп предпочиташе този начин на комуникация. По-дискретно. Никой не можеше да чуе разговора ти или да се включи към твоята линия. Сгъваемата клавиатура бе малка, но Бишоп я ползваше отдавна. Пишеше само с показалци.

„Вайс — започна той, — пристигнах…“

— Някой се опитва да ме убие — каза Белезникавия.

Заплашителната фигура на Скот Вайс се поклащаше напред-назад като вълните на бурно море.

— Вижте господин Спендър — каза той. — Аз съм частен детектив. Ако някой се опитва да ви убие, идете в полицията.

— Не мога да ида в полицията. Не мога.

— И защо така?

Белезникавия се приведе към него.

— Защото този, който се опитва да ме убие… Мъжът… Изнасилих сестра му. Затова иска да ме убие.

Мълчанието на Вайс бе по-красноречиво от смях. Дори и за миг не повярва на тези глупости.

Седяха в офиса му на улица „Маркет“, на осмия етаж на бетонна кула с червен покрив. Една банка наемаше партерния етаж за банков салон и шестте етажа над него за офиси. После идвахме ние, агенцията, на осмия, а на последните два етажа, под мансардния покрив, се помещаваше адвокатска кантора. Адвокатите „Джаф и Джаф“ ни осигуряваха доста работа и ни преотдаваха целия етаж по-скоро за тяхно удобство, отколкото за наше.

Но ние нямахме нищо против. Сградата се намираше в центъра, а и осмият етаж бе най-хубавият. Всъщност цялата й красота бе в сводестите прозорци. В ясни дни като днешния сутрешното слънце щедро ни даряваше светлината си. Виждахме доста солидно парче от небето, на преден план се издигаха пищните каменни фасади на офис сгради, а зад тях се извисяваха кулите на модерните небостъргачи. Сутрин се радвахме на окъпаните в слънчеви лъчи червени и жълти постройки, а привечер се наслаждавахме на отблясъците от лампите и рекламите по тях.

Офисът на Вайс бе просторен, със солидно бюро, масивни кресла за клиентите и не по-малко масивен люлеещ се стол за шефа. Светлината, нахлуваща през сводестия прозорец, подчертаваше още повече стабилността на бизнеса.

На този фон сутрешният ни клиент изглеждаше съвсем невзрачен. Името му бе Уоли Спендър. Дребничко човече с щръкнали уши, уплашен поглед и дълъг, тънък нос — мишка в човешки образ.

— Случи се в Испания — продължи клиентът с писклив глас. — Ъъъъ… имам предвид инцидента със сестрата. Аз… просто не знам какво ме прихвана. Предполагам, неконтролируема страст.

Той закърши малките си ръце и се заклати на ръба на стола като ученик, хванат в прегрешение.

Вайс запази достолепно мълчание.

— Видях я близо до морето. Беше в Малага. Някъде преди година. Седях си в едно кафене, пийвах си кафе и тя просто мина край мен. Местно момиче, бедно, но… много красиво. Много… не знам как да се изразя… красиво. Веднага щом я зърнах, господин Вайс, скочих на крака. Бях като навита пружина. Последвах я. Дори не се замислих. Тръгнах по петите й по крайбрежната улица. Помня, че се спря на едно-две места, за да пазарува. Купи някакви плодове или… Да, точно така, плодове. А аз просто стоях, господин Вайс. Просто стоях и я гледах. В нея имаше нещо. Не знам какво. Продължих да я следя. Стигнахме чак до скромния й дом в покрайнините на града.

— До скромния й дом, казвате — прекъсна го Вайс с равен тон.

Но Белезникавия въобще не долови иронията и продължи с разказа:

— Да, да. Тръгнахме по малките улички. Проследих я по малките улички на стария град. Пусти, самотни, калдъръмени улички, криволичещи между порутени испански къщи. Беше като… Помислих си, че на такова място може да се случи абсолютно всичко. Искам да кажа, че бяхме сам-самички по пустите улички. А там има голяма престъпност. Никой няма да си отвори устата пред полицията. Нали разбирате, вървях след нея по безлюдните улички и мислите просто ме нападнаха изневиделица. Какво можех да направя?