Андрю Клаван - Пътят на динамита

Бишоп се скри от слънцето в прохладната сянка на хангара. Спря се до задницата на самолета.

— Някой от вас да се казва Рей? — попита той.

— Аха — отвърна възрастният. — Аз съм Рей. Рей Грамблинг.

— Франк Кенеди — представи се Бишоп тихо. — Новият пилот.

Рей Грамблинг проследи приближаването на Бишоп с тревога. Сега вече бе направо нервен. Хилеше се пресилено, с пълно гърло — „ха-ха-ха…“ — и говореше прекалено високо, като лош актьор, който тепърва заучава роля.

— Бизнесът не е кой знае какъв, ха-ха-ха. Не мога да ти предложа пълен работен ден. През лятото обаче има работа. Пролетта и лятото са най-натоварени. Ха-ха-ха.

Поведе го през странична врата на хангара към по-малка зала, в която работеше климатик. Бишоп го последва, а погледът му се опитваше да пробие дупка в тила на Рей. Не може ли да се стегне поне малко.

Рей продължи да бърбори през рамо:

— Най-честите клиенти са адвокатите, разбира се. Летят до Арката и обратно. Това е областният център. Ха-ха-ха. Когато настанат жегите, имаме доста работа с хората от горското. Обикалят околността за пожари или превозваме екипировка насам-натам. Случват се и товарни полети — стока от складовете долу край Уивървил и тем подобни. Носи си пейджъра и гледай да си навреме за полета, ха-ха-ха, а през септември, по всяка вероятност, всеки ден ще има по нещо. Ето я и Катлин.

Бяха влезли в административното помещение през задната врата. Стаята бе просторна, разделена на две от дълъг тезгях. През големия прозорец от далечната страна на офиса се виждаха самолетите, подредени в края на пистата. Близо до прозореца се мъдреха няколко стола и маса, отрупана със списания. Явно там клиентите изчакваха реда си. Само дето клиенти нямаше. Половината от помещението, в която се намираха, очевидно се ползваше за работа. Имаше бюра, компютри, шкафове и купчини хартия. Катлин стоеше до един от шкафовете и прибираше голям плик в чекмедже.

На влизане в офиса, Рей заговори още по-високо, а смехът му стана почти истеричен.

— Катлин Уонамейкър, това е Джи… Не, Франк беше, нали? Франк? Ха-ха-ха. Като остарее човек, вече нищо не помни. Ха-ха-ха. Франк Кенеди е новия пилот. Катлин е шеф на офиса, а понякога и диспечер, когато се наложи да замества. Ако искаш да имаш полети, трябва да си мил с нея. Нали, Катлин, ха-ха-ха?

Катлин се извърна към тях без усмивка. Жена без лустро, мъжко момиче, но все пак привлекателна. Около трийсетте, дребничка, с тънко кръстче, едри гърди и широк ханш. Носеше жълтеникава пола и ефирна бяла блуза. Дългата й кестенява коса бе права и разделена на път. Когато съзря Бишоп, тя неволно вдигна ръка и приглади един кичур зад ухото си.

— Здрасти — каза Катлин и го измери с поглед.

Имаше правилни черти и гладка кожа — всички предпоставки, за да изглежда сладка, но някак си не се получаваше.

Бишоп свали очилата си и я погледна в очите.

Рей продължи да дърдори:

— Помниш ли, че ти споменах за Франк? Търси къде да отседне. Катлин дава къща под наем, така че всичко ще е наред, ха-ха-ха. Нали така, Катлин? Малко пари няма да са ти излишни. Каза, че къщата е готова за живеене, така че… Кенеди ще остане тук цяло лято, ако не и повече. Всичко се нарежда, ха-ха-ха.

Катлин не отговори веднага. Все още гледаше Кенеди. Наблюдаваше как отвръща на погледа й. Няма какво да се лъжем, то се вижда и с просто око, че жените си падат по Бишоп. Въздействаше им безотказно. Влюбваха се, губеха си ума, падаха в обятията му като зрели круши, сякаш Бишоп бе могъщ като земното притегляне и нищо не бе в състояние да опровергае законите на физиката. Част от привличането, разбира се, се дължеше на външния му вид — мускулите, нахаканото поведение, моторите, самолетите, всичко. Но имаше и друго. Може би фактът, че Бишоп бе абсолютно неподправено студенокръвно копеле. Копеле, на което просто не му пука за нищо. Мъжете нямаха нищо против. На тях просто им се искаше копелето да ги подмине, без да изпотроши всичко наоколо си. Но жените? Те искаха да му пука. Всяка се стремеше да е първата, която ще го накара да му пука заради нея.

Катлин, изглежда, не бе по-различна от другите жени. Поколеба се, преди да отговори на въпроса на Рей, и продължи да гледа Бишоп. Той от своя страна не свали очи от нея. Наблюдаваше я с безразличие, държеше се естествено, подсмихваше се под мустак и я оглеждаше безцеремонно.

Най-сетне Катлин пое дълбоко дъх и примигна, сякаш се събуждаше от сън.

— Четиристотин и петдесет — каза тя. — Наемът е четиристотин и петдесет месечно. Ако решиш, можеш да се нанесеш веднага.