Андрю Клаван - Пътят на динамита

Вероятно щяха да са му нужни още две-три седмици, преди да е готов да я убие.

И така, докато Пени Морган ходеше на работа в галерията, пишеше имейли на приятелите си, прекарваше цели часове унесена в романтични телефонни разговори с годеника си, мъжът, наречен Бен Фрай, се подготвяше да я убие. Правеше го изключително внимателно — както винаги. Летя до пет различни града, всеки път с нова самоличност. Част от информацията си събра от едно място, част — от друго. Обаждаше се единствено от улични телефони. Рядко прибягваше до компютри. Почти никога не се връщаше за информация при вече използван източник. Не оставяше следи.

Бе издигнал анонимността си в култ. Нямаше живи хора, които знаят истинското му име. Съвсем обикновен на вид, той до такава степен се сливаше с тълпата, че ставаше почти невидим. Около трийсет и петте, метър седемдесет и седем-осем, с тъмнокестенява коса и тъмнокафяви очи. Меки, скучни черти, закръглен, с леко приведена стойка. Не изглеждаше силен, но имаше здрав гръден кош и яки ръце. Бърз като змия, когато поиска. Нямаше интелигентен вид, но бе много, много интелигентен по онзи абстрактен, аналитичен начин. Разглеждаше всяка случка детайл по детайл, разнищваше я до най-малка подробност, изчисляваше вероятностите нещата да се развият по този или по онзи начин, преценяваше възможността да се случи това или онова. Смяташе, че единствено така ще запази разсъдъка си.

Когато събра всичко необходимо, се върна в града. Нямаше дом, обитаваше студио в квартал „Мишън“, наето специално за случая. Една събота вечер седна гол на ръба на металното легло. На масичката до него се мъдреха няколко кутии от неръждаема стомана с бъбрековидна форма, пълни с дезинфекционна течност. В тях съхраняваше игли и скалпели. Подът и мебелите бяха застлани с пластмасово фолио, за да не остават петна от кръв.

Надяна чифт хирургически ръкавици. Извади спринцовка с лидокаин от една от кутиите. Насочи тънката като косъм игла към избръснат участък кожа от вътрешната страна на бедрото си, точно под скротума, и я заби. Натисна буталото на спринцовката и бавно извади иглата, така че обезболяващата течност да се разпредели максимално добре. Повтори упражнението още три пъти. После, когато целият участък изтръпна, посегна към друга кутия. В нея имаше скалпел.

Мъжът, наречен Бен Фрай, застина със скалпел в ръка. Затвори очи. Представи си кула. Бе усвоил тази техника с годините. Случваше се в мигове на отдих мислите му да се зареят далеч от работата и аналитичните занимания и да го отведат към спомени, които го разстройваха емоционално. Тогава си представяше кулата и търсеше убежище в нея. Заставаше на върха и се навеждаше над парапета, а погледът му се стрелваше към разстлалите се долу равнини. Там клокочеше червеният житейски хаос. Виолетова голота, сребристи сълзи, мъчителни стонове, безмилостен кикот. Но в кулата бе приятно и прохладно, в кулата бе защитен. В кулата можеше да бъде отново себе си.

Хубава техника. Безотказна. С изключение на един-единствен път.

И сега се качи в кулата. Пое си дъх. Отвори очи. После притисна скалпела към безчувственото си бедро и острието потъна в плътта. От гърдите му се изтръгва приглушен стон. Разрезът бе едва два сантиметра, но въпреки лидокаина болката нажежи нервите му до бяло. Отдръпна ръка. Раната остана чиста за миг, но кръвта не закъсня да я обагри. Една струйка се стрелна по бедрото му. Мъжът, наречен Бен Фрай, я проследи. Дишаше тежко. Треперещите му пръсти изпуснаха скалпела и острието тупна глухо върху застлания с пластмасово фолио под.

От улицата изпищя клаксон. Нощният дъжд тропаше по прозорците. Мъжът, наречен Бен Фрай, все още дишаше тежко, но продължи. Бръкна в друга метална кутия и извади капсула колкото половината от палеца му. Беше изработена от мека пластмаса, подобна на желе, от тези, които използват за направата на контактни лещи. Но капсулата бе по-твърда, с остри ръбове, сякаш някой бе забравил да заглади краищата след изработката. Едната половина съдържаше синя субстанция, а другата — червена. Беше поръчал обвивката в един град, а съдържанието в два други.

Пъхането на капсулата в прореза му причини повече болка от рязането. В един момент, докато се опитваше да я намести добре в плътта си, болката се стече по клепачите му, заслепи го и той едва не изгуби съзнание. От гърдите му се изтръгна нов сподавен стон. Представи си кулата и се взря в аленото си страдание отвисоко.

Най-сетне свърши. Извади пръста си от дупката в бедрото със звук, подобен на звука на коркова тапа, излязла от бутилка. Капсулата бе вътре.