Р. Салваторе - Пътят на Патриарха

„Наистина е красива“, помисли си Артемис Ентрери, докато наблюдаваше как голата Калихай изминава разстоянието от леглото до закачалката за дрехи, за да вземе бричовете и ризата си. Движеше се с грацията на умел войн, стъпваше меко по пода, а меките възглавнички на стъпалата й омекотяваха всяка стъпка. Беше средна на ръст, жилава, но силна, а малкото белези по тялото й не отвличаха вниманието от стегнатите й мускули. „Изпълнена е с противоречия“, осъзна Ентрери, докато я наблюдаваше — създание от пламък и вода. Можеше да е свирепа или нежна и изглежда осъзнаваше как да преминава от едното състояние в другото по най-ефективния начин, докато правят любов.

И без съмнение правеше същото на бойното поле.

Калихай не беше просто боец, беше войн. Знаеше собствените си силни и слаби страни, но добре преценяваше враговете си. Ентрери не се съмняваше, че тя често използва женския си чар върху неподозиращи противници, за да ги смути, преди да ги изкорми.

Уважаваше това. Образът извика усмивка на често намръщеното му лице.

Беше краткотрайна усмивка, щом обмисли собствената си ситуация. На гвоздей близо до закачалката, където се обличаше Калихай, висеше черна шапка с малка периферия, подарък от Джарлаксъл. Ентрери бе осъзнал, че както у мрачния елф, така и в шапката има нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Много полезни качества, магически и механични, включително умението да изстудява тялото му, за да може да се крие по-лесно от очи, които реагират на топлина вместо на светлина. В ширита имаше вмъкната лесно огъваща се тел, която позволяваше шапката да се закрепи толкова плътно, че да не се събори дори при падане от кон.

„Повече, отколкото изглежда, помисли си Ентрери. Нима с всичко не бе така?“

Беше спал дълбоко след срещата си с Калихай предишната вечер. Може би твърде дълбоко? „Калихай е можела да ме убие“, осъзна той, и през ума му пробягна мисълта, че може би жената използва чара си върху него. Беше го поставила в по-уязвима позиция, отколкото някога бе изпадал.

„Не, увери сам себе си. Чувствата й към мен са искрени. Това не е игра.“

„Само че, отбеляза той, нима това не би била стратегията на Калихай? Да приспи бдителността му до такава степен, че да рискува атака?“.

Ентрери отпусна глава в шепи и разтърка замъглените си очи. Поклати глава и със задоволство установи, че ръцете му прикриват безпомощното му хихикане.

Щеше да се докара до лудост с подобни мисли.

— Ще дойдеш с мен, нали? — попита Калихай и го изтръгна от мислите му.

Той вдигна очи и отново я погледна, както бе застанала до закачалката. Все още бе гола, но очите му не шареха по тялото й, а вместо това се спряха върху лицето й. По всички правила, някога Калихай бе спирала дъха с красотата си, с изумителните си сини очи, в които от време на време се промъкваха отсенки на сиво. В други случаи, в зависимост от фона — светлината, дрехите й — тези очи сияеха с деликатна отсенка на светлосиньо, като и в двата случая изглеждаха впечатляващи заради контраста с гарвановочерната й коса. Лицето й бе симетрично, а костната структура — безукорна.

Но този белег! Спускаше се през дясната й буза до носа, после надолу през устните до средата на брадичката. Беше лют белег, често възпален и червен. Ентрери знаеше, че Калихай се крие зад него, сякаш за да отрече женската си красота.

Когато го дари с бърза усмивка, така палава и опасна, той почти не забеляза белезите по устните й. За Артемис Ентрери тя си оставаше красива и като изключеше размислите за решението й да запази белега и явно по-дълбокото значение, което имаше той за нея, почти не го забелязваше. Не бе пречка за него, толкова изгубен бе в тайните, които кипяха в очите й. Тя поклати глава и гъстата й коса се спусна по раменете, а на Ентрери му се прииска да скочи към нея и да зарови лице в тази топла, мека грива.

— Разбрахме се да хапнем — припомни му Калихай, после въздъхна и започна да навлича ризата си. — Мислех си, че си се изтощил и си обзет от всепоглъщащ, силен глад.

Щом главата й се подаде през яката и очите й се спряха на лицето на любовника й, усмивката на Калихай помръкна.

Това моментно намръщване подсказа на Ентрери какво е собственото му изражение. Гледаше навъсено.

Не знаеше защо. Точно в този момент в съзнанието му нямаше нито една мисъл, която би могла да предизвика намръщване. В края на краищата Калихай не би предизвикала подобно настроение, защото той я считаше за искрица светлина в мизерното си съществуване. Но наистина се мръщеше.