Р. Салваторе - Беззвездна нощ

Дризт прокара пръсти по изящната статуетка и за пореден път се възхити от прекрасната изработка. Черна като нощта и идеално гладка, тя бе съвършено копие на Гуенивар. Как ли щеше да намери сили да я остави, запита се елфът, да си тръгне и завинаги да се раздели с нея?

— Сбогом, Гуенивар! — прошепна той, без да откъсва скръбния си поглед от ониксовата фигурка. — Сърце не ми дава да те взема там, където отивам. А и как бих могъл, когато знам, че страхът от онова, което може да те сполети, ще ме измъчва повече от тревогата за собствения ми живот!

И той въздъхна с тъжно примирение. Заедно бяха преживели тежки битки и жестоки загуби, ала Дризт знаеше, че победата им е привидна, а спокойствието, което цари в момента — лъжливо. А как му се искаше да затвори очи, да мушне статуетката обратно в кесията си и да продължи напред с надеждата, че нещата все някак ще се наредят!

Този миг на слабост отмина така бързо, както го бе обзел, и като преглътна болката, елфът подаде магическата фигурка на Риджис.

Полуръстът впери невярващ поглед в приятеля си и дълго време не проговори, изумен от онова, което бе чул и което се очакваше от него.

— Пет седмици — напомни му Дризт.

Върху пухкавото момчешко лице на Риджис легна тъмна сянка. Ако след пет седмици Дризт все още не се бе върнал, Кати-Бри трябваше да получи статуетката и заедно с Бруенор да узнае истината за заминаването му. Мрачният тон на тази заръка не остави и капка съмнение у полуръста — Дризт не очакваше да се завърне някога.

Тласнат от внезапен порив, Риджис пусна ониксовата фигурка на леглото и вдигна ръце към врата си. Закопчалката се бе оплела в гъстите му, кестеняви къдрици и му трябваше известно време, за да се пребори с нея и да успее да освободи красивия медальон, който висеше под дрехите му.

Сега бе ред на Дризт да го погледне изумено. Той добре познаваше силата на магическия рубин, знаеше и колко много приятелят му държи на него. Да се нарече постъпката на Риджис необичайна, бе меко казано.

— Не мога — възпротиви се елфът и бутна скъпоценния камък настрани. — Не вярвам някога да се върна и не искам да го изгубиш…

— Вземи го! — настоя полуръстът. — След всичко, което си сторил за мен — а и за останалите, — това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря. Едно е да оставиш Гуенивар тук (би било наистина непоправима трагедия, ако тя попадне в ръцете на злите ти събратя), ала медальонът не е живо същество, а обикновен предмет, който може да ти бъде от полза там, където отиваш. Носи го така, както носиш и ятаганите си, приятелю — допълни той, вгледан в лавандуловите очи на скиталеца.

После изведнъж щракна с пръсти, сякаш току-що му бе хрумнала нова идея, и се втурна към другия край на стаята, а босите му крака шумно шляпаха по студения каменен под, докато нощната риза се вееше зад гърба му. Бръкна в едно чекмедже и извади още нещо — една на пръв поглед съвсем обикновена маска.

— Върнах си я — обясни той кратко, тъй като нямаше особено желание да разкрива как точно се бе добрал до магическия предмет.

В действителност, полуръстът бе излязъл от Митрил Хол съвсем сам и бе открил Артемис Ентрери да виси напълно безпомощен от ръба на една скала. Като истински крадец, Риджис го беше обрал и без да се колебае особено, бе прерязал плаща му. После, изпълнен с мрачно задоволство, бе слушал как наметалото — единственото, което задържаше изпадналия в несвяст палач да не полети в пропастта — бавно започва да се къса.

Дризт се загледа в маската и дълго не каза нищо. Сам той я бе взел от бърлогата на едно банши преди повече от година. Онзи, който я носеше, можеше не просто да скрие лицето си, но и да промени изцяло външния си вид.

— Ще ти помогне да влезеш и да излезеш оттам — обнадеждено рече полуръстът.

Дризт все така мълчеше.

— Наистина искам да я вземеш — настоя Риджис, изтълкувал погрешно колебанието на приятеля си, и му подаде вълшебния предмет, без да подозира какво означава той за елфа.