Р. Салваторе - Беззвездна нощ

Жрицата не изглеждаше особено изненадана от тази новина.

— Има и други неща, които трябва да бъдат взети под внимание — повтори тя. — Задачата, с която матрона Баенре е решила да се нагърби, е твърде мащабна и ще изисква намесата на многобройни съюзници, навярно дори помощта на илитидите.

Думите на Триел никак не се понравиха на Джарлаксъл. Матрона Баенре от дълги години държеше в дома си отряд илитиди, отблъскващи и неимоверно опасни чудовища, край които наемникът винаги се чувстваше изключително неудобно. Беше оцелял толкова дълго в жестокия свят на Мензоберанзан благодарение на способността си да предвижда и изпреварва ходовете на противниците си, ала уменията му сякаш се изпаряваха, когато пред него се изправеше някое от човекоподобните същества с глава на октопод. Крадците на мисли, както елфите често наричаха гнусните създания, просто не разсъждаваха като останалите раси, а действията им се ръководеха от правила, които никой, освен един илитид не бе в състояние да разбере.

При все това, елфите на мрака често си имаха вземане-даване с тези противни същества и то съвсем успешно. В Мензоберанзан живееха двадесет хиляди елфи, докато илитидите в тази част на Подземния мрак наброяваха едва стотина. Джарлаксъл не можеше да не си помисли, че страховете на Триел са доста попресилени.

Наемникът предпочете да запази тази мисъл за себе си — прекалено добре познаваше тежкия, избухлив нрав на жрицата и затова гледаше повече да слуша и по-малко да говори.

Триел продължи да клати глава с обичайната кисела гримаса на лицето си. Внезапно скочи и започна да крачи в кръг, а алено-черните й, извезани с десетки паяци, жречески одежди се развяваха зад гърба й.

— Домът Баенре няма да бъде сам — опита се да я успокои наемникът. — Много други родове също са окачили фенери на прозорците си.

— Да, майка ми наистина успя да обедини града — съгласи се Триел и позабави нервното си кръстосване.

— И все пак се боиш — отбеляза Джарлаксъл. — И точно заради това се нуждаеш от още информация — искаш да си готова за всичко.

При тези думи той не можа да сподави тънката си, насмешлива усмивка — двамата с Триел бяха отколешни врагове, никой нямаше и капка доверие на другия… и то с основание! А ето че сега тя имаше нужда от него. Задълженията й на жрица в откъснатото от града училище, я отдалечаваха от злободневието и мълвите, които се носеха из Мензоберанзан. Разбира се, молитвите към Лолт обикновено й донасяха желаните отговори, ала ако действията на матрона Баенре се радваха на одобрението на Кралицата на паяците (а че това е така, вече бе повече от очевидно), Триел оставаше на тъмно, в най-буквалния смисъл на думата. Дъщерята на Баенре се нуждаеше от шпионин, а в Мензоберанзан Джарлаксъл и мрежата му от информатори нямаха равни на себе си.

— Имаме нужда един от друг — натъртено отвърна Триел, мъчейки се да привлече погледа му. — Майка ми си играе с огъня. Една погрешна стъпка и престолът на управляващия дом остава свободен… мисля, че можеш да се досетиш кой ще го заеме тогава.

Така си беше. Като най-голяма дъщеря на матроната — майка, Триел несъмнено имаше най-големи права върху трона на рода, а пък като матрона — повелителка на Арах-Тинилит, влиянието й отстъпваше единствено на осемте матрони от управляващия съвет. Значителната власт, с която постепенно се бе сдобила, наистина имаше солидна основа. От друга страна, в Мензоберанзан законът не бе нищо повече, освен фасада, която едва-едва прикриваше царящия навсякъде хаос, а властта бе променлива и несигурна като горещ магмен поток.

— Ще видя какво мога да науча — съгласи се Джарлаксъл и се надигна да си върви. — Ще ти съобщя всичко, до което успея да се добера.

Триел не пропусна да забележи двусмислието на лукавите му думи, но нямаше друг избор, освен да приеме предложението му.

Малко по-късно, наемникът крачеше из просторните, лъкатушещи улици на Мензоберанзан, съпровождан от зоркия поглед и заредените оръжия на стражите, които стояха на пост край почти всяка от сталагмитните могили, както и върху оградените тераси на спускащите се на сантиметри от пода сталактити. Джарлаксъл не се притесняваше от тях — пъстрата му, широкопола шапка красноречиво издаваше самоличността му, а пък нямаше дом в града, който да желае война с Бреган Д’аерте. Потайна и опасна, групата (за чиято численост малцина в Мензоберанзан можеха да се досетят) имаше свои средища из всички ъгълчета и затънтени дупки на просторната пещера. Бреган Д’аерте бе всеизвестна, управляващите домове търпяха присъствието й, а Джарлаксъл бе смятан от мнозина за един от най-влиятелните мъже в Мензоберанзан.