Р. Салваторе - Наследство

Разбойникът Дайнин предпазливо си проправяше път през тъмните улици на Мензоберанзан, града на мрачните елфи. Изменник, останал без род, чието име да носи, преди почти двадесет години, закоравелият боец прекрасно знаеше какви опасности крие градът, знаеше и как да се пази от тях.

Докато минаваше покрай един изоставен двор, прострян по протежение на дългата две мили западна стена на пещерата, не можа да се въздържи, поспря и се загледа натам. Две напълно еднакви сталагмитени могили подпираха порутената ограда, която опасваше мястото; две масивни, счупени порти (една на нивото на земята и една от другата страна на високата тераса, издълбана на около пет-шест метра в стената) висяха безпомощно на разкривените си, овъглени панти. Колко пъти се бе изкачвал до тази тераса с левитация, колко пъти бе влизал в покоите на благородническото семейство, което живееше тук… покоите на дома До’Урден?

Дома До’Урден. Дори споменаването на това име бе забранено в града на Мрачните елфи. Имаше време, когато семейството на Дайнин бе осмо в йерархията на шестдесетината елфически семейства в Мензоберанзан; майка му участваше в Управляващия съвет, самият той някога преподаваше в Мелей-Магтеър, Войнската школа на прочутата Академия.

Застанал пред двора сега, Дайнин имаше чувството, че от онези славни времена го делят хиляда години. Семейството му вече не съществуваше, от дома му бе останала само купчина развалини, за да оцелее, той бе принуден да се присъедини към Бреган Д’аерте, група наемници, чието име бе обвито в позорна слава.

— Някога… — прошепна елфът.

По стройното му тяло пробяга тръпка и той се уви с плаща си — прекрасно знаеше колко уязвим бе един елф без род и име. Хвърли поглед към средата на пещерата, там, където се издигаше сталагмитът, наречена Нарбондел, и видя, че е станало доста късно. Всяка сутрин, с пукването на зората, архимагьосникът на Мензоберанзан идваше при Нарбондел и го изпълваше с магическа жар, която постепенно се разгаряше, само за да помръкне отново в края на деня. За чувствителните очи на мрачните елфи, които можеха да улавят инфрачервените лъчи, топлината на колоната изпълняваше ролята на огромен искрящ часовник.

Сега Нарбондел бе почти студен; още един ден наближаваше своя край.

Дайнин трябваше да прекоси повече от половината град, за да отиде в тайната пещера, скрита в Хищния процеп, огромната бездна, която зееше край северозападната стена на Мензоберанзан и където Джарлаксъл, главатарят на Бреган Д’аерте, го очакваше в едно от многобройните си скривалища.

Елфът на мрака бързо стигна центъра на града, мина покрай Нарбондел и остави зад гърба си стотина свещени сталагмити, в които се намираха домовете на около дузина елфически семейства. Обгърнати от многоцветен магически огън, великолепните им орнаменти и изкусно изваяни водоливници искряха в светлината на пламъците. Войниците, които обикаляха покрай стените на къщите и по мостовете, свързващи многобройните страховити сталактити, поспираха за миг, вглеждаха се в самотния странник, и още по-здраво стисваха леките си арбалети и отровните си копия, докато Дайнин не се изгубеше в далечината.

Така се живееше в Мензоберанзан — вечно нащрек, вечно разяждан от подозрение.

Когато достигна ръба на Хищния процеп, Дайнин предпазливо се огледа, после се шмугна вътре и с помощта на умението си да левитира (нещо обичайно за елфите на мрака) леко се спусна надолу. Приземи се меко след около тридесетина метра и за втори път този ден се озова лице в лице с въоръжени стражи, които бързо отдръпнаха заредените си арбалети, щом видяха, че новодошлият е един от тях.

— Джарлаксъл те очаква — безмълвно съобщи един от пазачите, използвайки сложната система от знаци, разпространена сред елфите на мрака.

Дайнин дори не си направи труда да отговори — не дължеше никакви обяснения на простите войници. Грубо си проправи път между тях и се заспуска по един къс тунел, който скоро започна да се разклонява и се превърна в същински лабиринт от коридори и стаи. Няколко минути по-късно спря пред една врата, обгърната от блещукаща светлина и толкова тънка, че изглеждаше почти прозрачна. Дайнин леко я докосна — за чувствителните, елфически очи на онзи, който стоеше от другата страна, топлината, която допирът на дланта му предаде на проблясващата повърхност, бе по-красноречив от всяко почукване.