Р. Салваторе - Наследство

— Често ли гледаш изгрева? — попита Кати-Бри, когато видя, че очите на елфа бягат на изток.

Дризт приседна на един плосък камък и даде знак на Кати-Бри да дойде при него.

— Съзерцавам зората от деня, в който излязох на повърхността — отвърна той и отметна качулката на тъмнозеления си плащ. — Макар че тогава нежните утринни лъчи жестоко пареха очите ми. Постоянно напомняне за мястото, от което идвах, предполагам. За щастие, сега вече мога да понасям светлината.

— Наистина за щастие — каза Кати-Бри, а сините й очи приковаха погледа на елфа, докато на устните й трептеше същата невинна усмивка, която бе видял на онзи ветровит склон в Долината преди десет години.

Усмивката на първата жена, която го прие за свой приятел.

— Мястото ти наистина е тук, на слънчевата повърхност, Дризт До’Урден — продължи Кати-Бри — Не по-малко, отколкото на когото и да било друг от расите, обитаващи Царствата.

Дризт отново вдиша поглед към порозовялото небе, но не отвърна. Кати-Бри също не каза нищо повече и двамата дълго време седяха безмълвно един до друг, съзерцавайки пробуждащия се свят.

— Излязох, за да те видя — обади се внезапно момичето и в очите на Дризт проблесна учудване. — Имам предвид сега — поясни тя. — Чухме, че си се завърнал в Заселническа твърдина и че съвсем скоро ще си дойдеш в Митрил Хол. Оттогава всеки ден идвам тук.

Изражението на Дризт не се промени.

— Искаш да говорим насаме? — попита той.

Кати-Бри кимна, после извърна глава и отново се загледа в изгряващото слънце. Нещо не бе наред, разбра Дризт.

— Няма да ти простя, ако пропуснеш сватбата — меко каза Кати-Бри, после прехапа устни и подсмръкна тихичко, преструвайки се на настинала.

Дризт обгърна раменете на красивата жена:

— Вярваш ли, макар и за миг, че бих пропуснал церемонията, дори всички тролове на Вечните блата да стояха между мен и Сребърните зали?

Кати-Бри се обърна към него и се потопи в погледа на лавандуловите му очи, после се усмихна широко — прекрасно знаеше отговора. Ръцете и се обвиха около врата на елфа и тя го притисна към себе си, после скочи на крака и го накара да се изправи.

Дризт се опита да изпита нейното облекчение или поне да се престори на облекчен заради момичето. Още от самото начало Кати-Бри знаеше, че Дризт за нищо на света не би пропуснал сватбата и с Уолфгар, двама от най-скъпите му приятели. Защо тогава, чудеше се наблюдателният елф, бяха сълзите и подсмърчането, които съвсем не бяха предизвикани от настинка? Какво ли бе накарало Кати-Бри да излезе навън и да го потърси, след като само няколко часа по-късно щеше да го види в Митрил Хол?

Дризт не й зададе никой от тези въпроси, ала в сърцето му се загнезди притеснение. Всеки път, когато в тъмните очи на Кати-Бри заискряваха сълзи, сърцето на Дризт До’Урден се свиваше от притеснение.

Шумен тропот на ботуши се разнесе из лъкатушещия тунел, който извеждаше от Мензоберанзан, когато Джарлаксъл пое по него. Ако им се наложеше да напуснат границите на града и да отидат в пустошта на Подземния мрак сами, повечето елфи на мрака гледаха да си отварят очите на четири, ала наемникът знаеше точно какво да очаква от тунелите, познаваше всяко същество, което можеше да срещне из тази част на подземното царство.

Информация — именно това беше най-голямата сила на Джарлаксъл. Мрежата от шпиони на Бреган Д’аерте, групата, която той бе създал и издигнал до върха, бе по-сложна и мащабна от тази и на най-могъщия елфически род. Джарлаксъл знаеше всичко, което се случва (или е на път да се случи) в града и неговите околности и, въоръжен с тази информация, вече векове наред съумяваше да оцелява като разбойник без свой дом и име. Лукавият наемник толкова отдавна бе неизменна част от вечните заговори, кроящи се в Мензоберанзан, че вече никой в града (освен може би първата матрона Баенре) не си спомняше откъде точно произхожда.

Върху раменете си главатарят на Бреган Д’аерте бе наметнал къса пелерина, която блещукаше в мрака и обливаше стройното му тяло с водопад от магически цветове; върху гладко обръснатата му глава бе нахлупена широкопола шапка, богато украсена с пера от диатрима, голяма безкрила птица, обитаваща Подземния мрак. Над единия му крак се поклащаше тънък меч, над другия бе закачен дълъг кортик. Това като че ли бе всичко, ала никой, който го познаваше поне малко, не би се заблудил — хитрият наемник несъмнено носеше още доста оръжия, добре скрити, но така, че да могат да бъдат използвани в мига, в който му потрябват.