Р. Салваторе: Обсадата на мрака

Тя беше прекалено красива, за да броди из този слой на Бездната, където тихото клокочене на зловонна тиня не спираше и за миг, удавяно единствено от валмата оловносив пушек, които се кълбяха неспирно над мочурищата. С изваяните си, деликатни черти и абаносовочерна кожа, тя сякаш не бе живо същество, а изящна обсидианова статуя, излязла изпод ръцете на древен скулптор.

Страховитите твари, които пъплеха наоколо или пореха небето с прилеповите си криле, следяха всяко нейно движение и нито за миг не я изпускаха от поглед. Дори най-едрите и силни чудовища, които с лекота можеха да срутят цели градове, гледаха да стоят далече от нея — външният вид, отдавна бяха научили те, често пъти бе измамен. Прекрасната жена, която изглеждаше така крехка сред ужасяващите обитатели на Бездната, можеше само за миг да унищожи десетки от могъщите демони, които я наблюдаваха скришом.

Те го знаеха не по-зле от нея и затова се разбягваха във всички посоки, щом я зърнеха да приближава. Защото това бе Лолт, Кралицата на паяците, богиня на мрачните елфи. Тя бе въплъщение на първичен хаос и разруха, чудовище, скрито зад нежно лице.

Постепенно из тресавищата около нея започнаха да се появяват неголеми островчета, покрити с гигантски гъби. Лолт стъпваше толкова леко, че бълбукащата тиня не успяваше да измокри дори връхчетата на изящните и черни пантофки. Видя не един и двама от най-могъщите обитатели на тази равнина (сред тях имаше дори няколко танари) да спят между огромните гъби и грубо ги разбуди. Всеки път чудовищата скачаха от сън разярени и готови да разкъсат дръзкия натрапник и всеки път въздъхваха с облекчение, когато опасната богиня ги оставеше на мира, след като им зададеше един-единствен въпрос.

— Къде е той? — питаше тя и макар че никой не можеше да й каже точно, отговорите им бавно, но сигурно насочваха стъпките й, докато най-сетне я отведоха при страховития демон, когото търсеше огромен двукрак танари с кучешка муцуна, рога на бик и големи прилепови крила на гърба. Подпрял брадичка е ръка, звярът седеше в издълбаното пънче на една гигантска гъба и отегчено се почесваше с мръсните си, закривени нокти. От време на време изплющяваше с многоглавия камшик, който стискаше в другата си ръка, и го стоварваше върху гърба на един от по-низшите демони, имал нещастието да се превърне в „развлечението“ му за деня.

Окаяното създание жално изскимтя, но това само накара мъчителят му да го удари отново.

Внезапно чудовището се сепна и рязко вдигна глава. Кървавочервените му очи напрегнато се взряха в оловносивия пушек, който тегнеше между пънчетата на гъбите. Там имаше нещо, усещаше той с цялото си същество, нещо могъщо и зло.

Миг по-късно Лолт излезе от мътната прегръдка на дима и се приближи към него, най-страховития танари в този слой на Бездната, без дори да трепне.

От гърдите на демона се откъсна гърлено ръмжене, зла усмивка разкриви лицето му и той жадно преглътна, докато изучаваше съблазнителната „хапка“, която съвсем сама му падаше в ръцете. В началото я помисли за елфическа жрица, имала злощастието да се отдалечи твърде много от Материалната равнина и да се озове право в бърлогата му. Трябваха му само няколко мига, за да осъзнае грешката си.

Щом разбра кого всъщност вижда пред себе си, той скочи на крака и огромното му четириметрово туловище се извиси над дребничката натрапница.

— Сядай, Ерту! — нареди Лолт и нетърпеливо махна с ръка. — Не съм дошла, за да те унищожа.

Гордият танари изръмжа сподавено, ала не посмя да се приближи повече — твърде добре знаеше, че тя наистина може да го убие с едно махване на ръката си. В жалък опит да спаси поне частица от достойнството си, той остана прав.

— Сядай! — яростно повтори Кралицата на паяците и с едно мълниеносно движение, което Ерту дори не успя да забележи, го запрати обратно на земята.

Разкъсван от безсилен гняв, той започна да бичува злощастната си жертва с удвоена ярост.