Р. Салваторе: Пътеки към утрото

Тя бе красива и стройна, с нежна, бяла кожа и гъста, лъскава коса, която се спускаше на меки вълни по голия й гръб. Всичко у нея бе извадено на показ и го мамеше, дръзко и безсрамно, и така близо, че пръстите й почти докосваха лицето му. Нежната им ласка опали страните му, проследи линията на скулите и се спусна по врата му.

Мускулите му се изопнаха и той впрегна и последната капчица воля, останала му след всички тези години, за да се овладее и да отблъсне изкусителката.

Всъщност и сам не знаеше защо продължава да се съпротивлява отдавна бе забравил какво в другия, истинския свят, подклажда упорството му. Нима понятия като „редно“ и „нередно“ изобщо означаваха нещо тук? И каква ли бе цената на насладата?

Какво още можеха да му отнемат?

Нежните пръсти не спираха гальовния си танц по тялото му, напрегнатите му мускули започнаха да се отпускат. И най-лекият допир караше кожата му да настръхва, зовеше го, мамеше го да се предаде.

Да се предаде.

Волята за борба бързо го напускаше, упорството вече му се струваше безсмислено и непотребно. Защо да продължава да се съпротивлява? Нима нямаше да получи фини чаршафи и меко легло? А и зловонието, ужасното зловоние, с което не бе успял да свикне, дори след толкова години, то също щеше да си отиде. Тя можеше да стори всичко това за него. Беше му обещала.

Той притвори очи и усети как съпротивата му отслабва, докато милувката на пръстите й бавно обсебва съзнанието му.

В този миг до ушите му достигна грозното й, животинско ръмжене и погледът му, неочаквано прояснен, се насочи покрай нея.

Намираха се на самия ръб на остър рид, едно от безбройните възвишения, осеяли неравната местност, която непрестанно се люлееше под краката му, сякаш бе живо, дишащо същество, а всеки трус — злостна подигравка, запратена в лицето му. Бяха застанали нависоко, сигурен бе в това. Пропастта, която зееше отвъд рида, бе огромна, ала от нея не се виждаше почти нищо — и тя, както всичко наоколо, тънеше в гъста, сива мъгла.

Бездната.

Сега бе негов ред да изръмжи. Това обаче не бе животинският звук, изтръгнал се преди миг от нейните устни, а вопъл на разумно същество, дошъл от дълбините на душата му, където още живееше частица от мъжа, който той представляваше някога. Той сграбчи ръката й и я отмахна от себе си. Тя се опита да се съпротивлява и силата й, много по-голяма, отколкото крехкото и тяло предполагаше, само затвърди подозренията му.

Все пак той надделя и като я отблъсна, впери поглед в лицето й.

Между гъстите кичури коса сега ясно се виждаше един от тъничките й, бели рога.

— Недей, любими! — измърка тя и умолителният й глас едва не го пречупи.

Досущ както в тялото, така и в гласа й беше скрита свръхестествена сила — самото й същество сякаш бе изтъкано от магия и притворство, от онази огромна лъжа, която властваше над всичко в това скверно място.

Той събра цялата си сила и с яростен вик я запрати в зейналата бездна.

Сукубата разпери огромните си прилепови криле и закръжи над него, а грозният й кикот разкри ужасяващите зъби, които щяха да потънат дълбоко във врата му, ако се бе поддал на ласките й. Смехът й кънтеше в ушите му — мъчително напомняне, че макар да бе устоял, не бе надделял и никога нямаше да го стори. Този път изкусителката почти го бе прекършила, съвсем малко й трябваше, за да успее… а следващия път несъмнено щеше да стигне още по-далече. Ето защо се смееше тя сега и му се подиграваше. Както винаги!

Това, внезапно осъзна той, не бе нищо повече от поредното изпитание. Прекрасно знаеше кой стои зад него и затова никак не се учуди, когато бичът се стовари върху гърба му и го повали на земята. Въздухът бързо започна да се нажежава и той се опита да избяга, да се скрие някъде, ала всъщност знаеше, че спасение няма.

Камшикът изплющя отново, но той продължи да пълзи напред не спря, дори когато третият удар се впи в израненото му тяло. Най-сетне успя да се добере до ръба и се хвърли в пропастта, тласкан от отчаяното желание да умре, да разбие смъртното си тяло на скалите и веднъж завинаги да сложи край на мъченията.