Р. Салваторе: Пътеки към утрото

Тогава не можех да го обясня, не мога да го сторя и сега. След разгрома на Мрачните нашественици всичко би трябвало да бъде наред. В Митрил Хол настанаха дни на благоденствие, между кралствата в онези земи се възцариха мир и приятелство обединени, те бяха достатъчно силни, за да бранят границите си от врагове, и достатъчно богати, за да живеят народите им добре.

И все пак, нямах усещането, че съм си у дома. Нито аз, нито Кати-Бри се чувствахме на мястото си и затова поехме на път, на запад, към Града на бездънните води и океана.

Противно на очакванията й, не се опитах да откажа Кати-Бри от намерението й да си тръгне. Не го сторих, защото я разбирах прекалено добре, за да я спирам — твърде заети да се борим с враговете, които бяха завзели Залите, да прочистим и отворим наново старите джуджешки рудници, да преследваме из Мензоберанзан и да възпрем Мрачните нашественици, нахлули в Митрил Хол, ние така и не успяхме да се привържем към това място и да го обикнем истински. Когато най-сетне работата беше свършена, като че ли настана време за отдих, за дълги вечери край огъня, изпълнени с истории за стари приключения и отминали сражения. Ако още преди битките Митрил Хол се бе превърнал в наш дом, навярно щяхме да останем. Ала след войната и загубите, които понесохме, и за Дризт До’Урден, и за Кати-Бри бе вече твърде късно. Бруенор принадлежеше тук, но не и ние. За мен белязаната от войните твърдина бе преди всичко мястото, където отново бях принуден да се изправя срещу мрачното наследство на своята раса мястото, от което започна пътят, отвел ме обратно в Мензоберанзан.

Мястото, където загина Уолфгар.

Двамата с Кати-Бри се зарекохме един ден да се завърнем в Митрил Хол и никой от нас не се съмняваше, че наистина ще го сторим — та нали и Бруенор, и Риджис бяха там. Ала Кати-Бри бе права за едно — мирисът на кръв завинаги щеше да тегне във въздуха там. А когато със собствените си очи си видял кръвта да окъпва земята, сладкият й дъх неминуемо извиква в ума ти прекалено болезнени картини, за да живееш с тях всеки ден.

Шест години, през които нямаше и ден, в който да не ми се иска Бруенор и Риджис да са до мен, липсваха ми и Стъмпет Рейкингклоу, и дори Берктгар Храбри, владетелят на варварите от Заселническа твърдина. Липсваха ми и честите пътувания до приказния Град на сребърната луна, както и утрините, в които наблюдавах изгрева от някое било на Четвъртия връх. Сега поря вълните, бушуващи край Саблен бряг, а вятърът и морските пръски брулят лицето ми. Моят покрив е небето — натежало от облаци, или обсипано с безброй звезди под са ми поскърцващите дъски на кораба и лазурносините води, които се разбиват в носа му — понякога спокойни и неподвижни, друг път бурни и непредсказуеми, те меко шумолят, когато дъждовни капки забарабанят по повърхността им, или пък тътнат гръмовно, когато някой кит изскочи на повърхността, за да си поеме въздух.

Тук ли е домът ми? Не знам. Навярно и това е просто поредното стъпало, ала дали изобщо има път, в чийто край ще открия своя дом, не знам.

Нито пък често си задавам този въпрос — отговорът му вече не ме интересува. Може би пътят не води никъде — така да бъде. Защото докато имам приятели, които крачат заедно с мен, аз съм си у дома.

Здраво стиснал с една ръка главното въже на кливера, Дризт До’Урден стоеше на ръба на бимса. Корабът бе наистина добър, прекрасната изработка чудесно допълваше умелия екипаж, но този ден морето беше бурно и той подскачаше нагоре-надолу, докато пореше вълните, а по палубата летяха пръски пяна.

Не че скиталецът имаше нещо против това. Харесваше му да усеща милувката на вятъра и солената вода върху лицето си и с пълни гърди вдишваше острия дъх на морето. Ето това бе свобода — да се носиш по вълните, да летиш с издути платна, лек и волен като птица. Вятърът развяваше гъстата му, снежнобяла коса, подхващаше и дългия му, зелен плащ и само за миг изсушаваше капките вода, които го обливаха. Изведнъж в лавандуловите му очи припламна задоволство — далече, далече напред най-сетне бе забелязал платната на кораба, който преследваха…

… и който съвсем скоро щяха да настигнат, сигурен бе елфът — на север от Портата на Балдур нямаше по-бърз съд от „Морски дух“, тримачтовата шхуна на капитан Дюдермонт. С новата си конструкция тя бе толкова лека и подвижна, че сякаш не плаваше, а се плъзгаше по вълните с пълни платна. Каравелата, която бягаше от тях, не бе никак бавна, докато се движеше по права линия, ала всеки път, щом й се наложеше да свърне дори съвсем леко, много по-маневреният „Морски дух“ правеше остър завой и рязко скъсяваше дистанцията помежду им.