Сидни Шелдън - Ако утрото настъпи

Ню Орлиънс

Четвъртък, 20 февруари — 11.00 часа вечерта

Разсъблече се бавно, замислено и останала гола, реши да си сложи яркочервен пеньоар, за да не личи толкова много кръвта. Дорис Уитни огледа спалнята за последен път, сякаш да се увери, че приятната стая, в която се беше чувствала толкова удобно през последните тридесет години, е все така чиста и спретната. Тя издърпа чекмеджето на нощната масичка и извади внимателно пистолета — черен, блестящ и ужасно студен. Постави го до телефонния апарат, после набра номера на дъщеря си във Филаделфия. Заслуша се в ехото на далечния звън. След малко чу меко „Ало?“.

— Трейси… толкова ми се искаше да чуя гласа ти, скъпа.

— Каква чудесна изненада, мамо!

— Надявам се, че не те събудих.

— Не, не. Четох и тъкмо се канех да си лягам. С Чарли щяхме да излизаме, но времето е отвратително. Вали силен сняг. А при вас как е?

Божичко, та ние разговаряме за времето, помисли си Дорис, когато имам толкова други неща да й казвам. А не съм в състояние.

— Мамо? Чуваш ли ме?

Дорис Уитни впери поглед през прозореца.

— Вали — отвърна и си помисли. Подходящо и мелодраматично. Също като в някой от филмите на Алфред Хичкок.

— Какъв е този шум? — запита Трейси.

Буря. Потънала в дълбоки мисли, Дорис я усещаше. В Ню Орлиънс бушуваше буря. Продължителен дъжд, предрече метеорологът. Температурата в Ню Орлиънс ще бъде шестдесет и шест градуса 1 1 По Фаренхайт. — Б.пр. . Привечер дъждът ще прерасне в проливен и ще бъде придружен от гръмотевици. Не забравяйте чадърите си. Тя нямаше нужда от чадър.

— Гръмотевица, Трейси — с усилие придаде бодра нотка на гласа си. — Кажи, какво става във Филаделфия?

— Чувствам се като принцеса от вълшебна приказка, мамо — отвърна Трейси. — Не допусках, че човек може да бъде толкова щастлив. Утре вечер ще се запозная с родителите на Чарлс. — Гласът й стана по-плътен, сякаш произнасяше присъда. — Семейство Станхоуп от Честнът Хил — въздъхна тя. — Адски известно семейство. Умирам от вълнение.

— Не се вълнувай. Ще те обикнат, скъпа.

— Чарлс казва, че това нямало никакво значение. Той ме обича. А аз го обожавам. Изгарям от нетърпение да те запозная с него. Фантастичен е!

— Сигурна съм, че е такъв. — Никога нямаше да се запознае с Чарлс. Никога нямаше да подрусва внуче в скута си. Не. Не бива да мисля за това. — А той знае ли, че е истинско щастие да те притежава, рожбо?

— Непрекъснато му го втълпявам — засмя се Трейси. — Стига вече за мен. Кажи ме какво става там? Ти как се чувстваш?

Здравословното ти състояние е прекрасно, Дорис, бяха думите на доктор Ръш. Ще доживееш стоте.

— Прекрасно.

— Още ли си нямаш приятел? — подкачи я Трейси. Откакто бащата на Трейси умря преди пет години, Дорис Уитни не беше и помисляла дори да излиза с друг мъж въпреки насърченията на дъщеря си.

— Нямам никакви приятели. — Тя промени темата на разговора. — Как е твоята работа? Все още ли ти доставя удоволствие?

— Обожавам я. Чарлс няма нищо против да продължа да работя и след нашата сватба.

— Чудесно, рожбо. Изглежда, че е много разбран човек.

— Такъв е. Сама ще се убедиш.

Изтрещя гръмотевица. Време беше. Нямаше какво повече да каже, освен да се сбогува.

— Довиждане, скъпа. — Внимаваше да не се развълнува гласът й.

— Ще се видим на сватбата, мамо. Ще ти се обадя по телефона веднага след като уточним датата с Чарлс.

— Добре. — В края на краищата трябва все пак да й кажа нещо. — Обичам те, много те обичам, Трейси. — Дорис Уитни затвори внимателно телефона.

После взе пистолета. Имаше само един начин да го направи. Без никакво бавене. Тя опря дулото до слепоочието си и натисна спусъка.

Филаделфия

Петък, 21 февруари 8 часа сутринта

Трейси прекрачи входа на жилищния си блок в сивата лапавица отвън, където върху лъскавите лимузини, карани надолу по Маркет Стрийт от униформени шофьори, както и върху многобройните, оградени с дървени огради къщи, сгушени една до друга в бедните квартали на Северна Филаделфия, падаше суграшица, примесена с дъжда.

Дъждът беше измил лимузините и наквасил отпадъците, струпани на високи камари пред занемарената редица от къщи. Трейси отиваше на работа. Крачеше енергично на изток по Честнът Стрийт към банката и едва се въздържаше да не запее силно. Носеше яркожълт дъждобран, ботуши и жълта шапка, която едва-едва скриваше буйната й бляскава коса. Беше около двадесет и пет годишна, с прекрасно и интелигентно лице, сочни чувствени устни, святкащи очи, които в отделни моменти променяха цвета си от мекия зелен нюанс на мъха до тъмната окраска на нефрита, и със стегната фигура. Цветът на кожата й преливаше в гама от прозрачно бяло до плътнорозово в зависимост от това дали беше ядосана, уморена или възбудена. Майка й веднъж й бе казала: „Честна дума, дете мое, понякога не мога да те позная. По теб избиват всички цветове на дъгата.“