Сидни Шелдън - Насън и наяве

Някой я следеше. Беше чела за преследвачи, но те принадлежаха на друг свят, в който цареше насилието. Нямаше представа кой може да е, кой би искал да я нарани. Отчаяно се опитваше да не изпада в паника, но в последно време имаше ужасни кошмари и всяка сутрин се будеше с чувството, че е обречена. „Навярно всичко е само плод на въображението ми — помисли си Ашли Патерсън. — Прекалено много работя. Имам нужда от почивка.“

Тя се обърна към огледалото. От него я гледаше около трийсетгодишна жена, елегантно облечена, с патрициански черти, стройна фигура и интелигентни, разтревожени кафяви очи. От нея се излъчваше кротко изящество, фин чар. Тъмната й коса меко падаше върху раменете. „Не мога да понасям вида си — каза си. — Прекалено съм мършава. Трябва да се храня по-добре.“ Отиде в кухнята и започна да си приготвя закуска, като се опитваше да забрави за страшното нещо, което се случваше, и да се съсредоточи върху пухкавия омлет. Включи кафеварката и постави филийка в тостера. След десет минути всичко бе готово. Ашли отнесе подноса на масата, седна, взе вилицата, порови в чинията, после отчаяно поклати глава. Нямаше апетит.

„Така повече не може да продължава — ядосано си помисли. — Който и да е той, няма да му позволя да ми причинява това. Няма.“

Погледна часовника. Вече трябваше да тръгва за работа. Огледа познатото си жилище, сякаш се мъчеше да намери в него някакво успокоение. Апартаментът й бе приятно мебелиран и се намираше на третия етаж в сграда на „Виа Камино Корт.“ Състоеше се от дневна, спалня, кабинет, баня, кухня и стая за гости. От три години живееше в Кюпъртино, Калифорния. Допреди две седмици Ашли беше смятала дома си за уютно гнезденце, истински рай. Но сега се бе превърнал в крепост, в място, където никой не можеше да проникне и да я нарани. Отиде до входната врата и провери ключалката. „Още утре ще поръчам да ми поставят резе“ — помисли си. Угаси осветлението навсякъде, заключи вратата и се спусна с асансьора до подземния гараж.

Гаражът пустееше. Колата й беше само на шест метра от асансьора. Предпазливо се огледа, после изтича, бързо се качи в колата и заключи вратата. Сърцето й силно биеше. Насочи се към центъра на града под мрачното, злокобно небе. Метеоролозите прогнозираха дъжд. „Но няма да завали — каза си Ашли. — Слънцето ще изгрее. Ще сключа сделка с теб, Господи. Ако не завали, това ще означава, че всичко е само плод на въображението ми.“

Десет минути по-късно Ашли Патерсън пътуваше по централните улици на Кюпъртино. Все още я изпълваше с благоговение чудото, в което се е превърнало това някога заспало кътче в долината Санта Клара. Разположено на осемдесет километра на юг от Сан Франциско, именно тук беше започнала компютърната революция и мястото бе получило подходящото наименование Силициевата долина.

Тя работеше в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“, процъфтяваща, бързо развиваща се компания с двеста служители.

Когато зави по Силвърадо Стрийт, изпита неприятното усещане, че той е зад нея, че я следи. Но кой? И защо?

Тя погледна в огледалото. Всичко изглеждаше нормално.

Инстинктът й обаче подсказваше обратното.

Наближи модерната сграда на „Глобъл Къмпютър Графикс“. Отби към паркинга, показа на пазача служебната си карта и паркира на своето място. Тук се чувстваше в безопасност.

Когато излезе от колата, започваше да вали.

В девет часа сутринта в компанията вече кипеше оживена дейност. Имаше осемдесет модулни клетки, заети от млади компютърни виртуози, които създаваха сайтове в Мрежата, емблеми за нови компании и илюстрации за списания. Работното пространство беше разделено на няколко части: администрация, продажби, маркетинг и техническа поддръжка. Служителите бяха по дънки, блузони и пуловери.

Когато Ашли се отправи към бюрото си, към нея се приближи прекият й началник Шейн Милър.

— Добро утро, Ашли.

Той беше сериозен, трийсетинагодишен човек с приятен характер. В началото се опитваше да я убеди да спи с него, но накрая се отказа и двамата станаха добри приятели.

Той й подаде последния брой на „Тайм.“

— Виждала ли си това?

Ашли погледна корицата. На нея имаше снимка на изискан, петдесетгодишен мъж с прошарена коса. Надписът гласеше: „Д-р Стивън Патерсън, баща на сърдечната микрохирургия.“