Сидни Шелдън: Греховете на светците

Поверително. ДО ВСИЧКИ ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ. СЛЕД ПРОЧИТАНЕ НЕЗАБАВНО ДА СЕ УНИЩОЖИ.

Местонахождение: СЕКРЕТНО

Дата: СЕКРЕТНА

В строго охранявано помещение се бяха събрали дванадесет души, представляващи дванадесет държави. Седяха на удобни столове и внимателно слушаха председателя.

— За мен е щастие да ви съобщя, че заплахата, която безпокоеше всички ни скоро ще бъде отстранена. Не е необходимо да навлизам в подробности, защото през следващото денонощие за това ще чуе целият свят. Уверявам ви, че няма да се спрем пред нищо. А сега да започнем търга. Има ли първо предложение? Да. Един милиард долара. Второ? Два милиарда. Трето?

Духаше студен декемврийски вятър. Дейна бързаше по Пенсилвания Авеню на една пряка от Белия дом. И изведнъж чу вледеняващия, оглушителен писък на сирените за въздушна тревога, последван от грохот на бомбардировач, готов да хвърли смъртоносния си товар. Закова се на място, обгърната в червена мъгла от ужас.

Отново беше в Сараево. Наоколо падаха бомби. Тя стисна очи, но не успя да прогони безумната гледка. Небето пламтеше, тракаха автомати, тътнеха самолети, свистяха мини. Сгради изригваха като вулкани от бетон, тухли и прах. Ужасени хора тичаха във всички посоки в опит да избягат от смъртта.

— Добре ли сте? — сякаш от някакъв друг свят попита мъжки глас.

Дейна бавно и предпазливо отвори очи. Намираше се на Пенсилвания Авеню. В далечината заглъхваше сирена на линейка, а в небето отзвучаваше рев на реактивен самолет — точно те бяха разбудили спомените й.

— Госпожице… добре ли сте?

Тя се насили да се върне в настоящето.

— Да. Добре съм… благодаря.

Мъжът се втренчи в лицето й.

— Хей, почакайте! Вие сте Дейна Евънс, нали? Аз съм ваш голям почитател. Всяка вечер ви гледам по телевизията, не съм пропуснал нито един ваш репортаж от Югославия. Сигурно е било адски вълнуващо да отразявате ония събития, а?

— Да. — Гърлото й пресъхна.

Адски вълнуващо да гледаш как взривяват хора на парчета, как хвърлят бебета в кладенци, как по кървавочервената река плават човешки останки.

Внезапно й се пригади.

— Извинете. — Дейна се обърна и бързо се отдалечи.

Дейна Евънс се беше върнала от Югославия едва преди три месеца. Спомените бяха прекалено живи. Струваше й се нереално да върви без страх по улиците, да слуша птичи песни и човешки смях. В Сараево нямаше смях, само избухващи мини и мъчителни писъци.

„Джон Дън 1 1 Джон Дън (1573–1631) — английски поет. — Б.пр. е бил прав — помисли си тя. — Никой човек не е самотен остров. Каквото се случва с един, се случва с всеки, защото всички сме направени от кал и звезден прах. Живеем по едно и също време. Голямата стрелка на вселенския часовник безмилостно отмерва следващата минута…

В Сантяго дядо изнасилва десетгодишната си внучка…

В Ню Йорк двама млади влюбени се целуват на светлината на свещ…

Във Фландрия седемнадесетгодишно момиче ражда недъгаво бебе…

В Чикаго пожарникар рискува живота си, за да спаси котка от горяща сграда…

В Сао Паоло стотици фенове са смазани под срутила се трибуна на футболен стадион…

В Пиза майка плаче от радост, когато детето й прави първите си стъпки…

И още много други събития само за шейсет секунди. И после часовникът продължава да тиктака, докато ни прехвърля в една и съща неизвестна вечност.“

Двадесет и седем годишната Дейна Евънс имаше стройна фигура, катраненочерна коса, големи интелигентни сиви очи, миловидно лице и топъл, заразителен смях. Тя бе войнишко чедо, дъщеря на полковник, оръжеен инструктор, който постоянно се местеше от база в база. Този начин на живот я беше научил да обича приключенията. Тя бе уязвима и в същото време смела — неустоимо съчетание. През годината, през която отразяваше войната в Югославия, хората от целия свят бяха очаровани от красивата млада пламенна жена, рискуваща живота си, за да покаже ужасните събития в тази страна.

Докато минаваше покрай Белия дом, Дейна си погледна часовника. Закъсняваше за срещата.

„Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“ заемаше цяла пряка на Северозападна Шеста улица и се състоеше от четири отделни сгради: печатница, офиси, небостъргач за управителното тяло и телевизионен комплекс. Телевизионните студия на „Уошингтън Трибюн Нетуърк“ се намираха на шестия етаж на четвъртата сграда. Тук винаги кипеше движение, пред компютрите в преградените с ниски стенички помещения постоянно имаше хора. Всеобхватността на работата, която се вършеше на това място, никога не преставаше да удивлява и вълнува Дейна.