Сидни Шелдън: Греховете на светците

Атмосферата в стаята бе потискаща.

— Добър ден, госпожо Костоф. Здравей, Кемал.

Момчето не вдигна поглед от земята.

— Какво се е случило? — попита Дейна.

— Вижте, госпожице Евънс. — Заместник-директорката й подаде един лист.

Дейна озадачено го погледна.

— Не… Не разбирам. Това са сръбски думи, нали?

— Точно така — напрегнато отвърна госпожа Костоф. — За нещастие на Кемал, аз случайно съм сръбкиня. Кемал използваше тези думи в училище. — Тя се изчерви. — Даже сръбските шофьори на камиони не говорят така, госпожице Евънс, и аз нямам намерение да ги слушам от устата на това момче. Кемал ме нарече „пизда“. 2 2 Женски полов орган (сръб. — вулг.) — Б.пр.

— Пиз?…

— Знам, че е в страната съвсем отскоро, и се опитах да направя някои компромиси, но неговото… неговото поведение е непоносимо. Постоянно се бие и когато сутринта му се скарах, той… той ме обиди. Това преля чашата.

— Убедена съм, разбирате, че му е изключително трудно — тактично рече Дейна. — И…

— Както вече казах, аз правя компромиси, но търпението ми се изчерпа.

— Разбирам. — Дейна погледна Кемал.

Момчето продължаваше намусено да зяпа в земята.

— Надявам се, че това няма да се повтори — каза госпожа Костоф.

— Аз също. — Дейна се изправи.

— Ето, Вземете бележника му. — Заместник-директорката отвори чекмеджето на бюрото си, извади бележника и й го подаде.

— Благодаря.

Докато се прибираха, Кемал мълчеше.

— Какво да правя с теб? — попита Дейна. — Защо постоянно се биеш и използваш такива думи?

— Не знаех, че е сръбкиня.

Когато се прибраха, Дейна каза:

— Трябва да се върна в студиото, Кемал. Нали ще се оправиш сам?

— Разбира се.

Дейна извади от чантата си бележника на момчето, разтвори го и стисна зъби. История — среден. Английски — среден. Естествознание — среден. Обществознание — слаб. Математика — отличен.

„О, Господи, какво да правя?“ — помисли си тя.

— По-късно ще поговорим за това. Закъснявам.

Кемал беше пълна загадка за нея. Когато бяха заедно, се държеше прекрасно, нежно и мило. През почивните дни Дейна и Джеф го водеха в Националния зоопарк, Националния музей на въздухоплаването и космонавтиката и центъра „Кенеди“. Запознаха го с пицата в „Том Том“, с мексиканската кухня — в „Мекстек“, и с южняшките пържени пилета — в „Джорджа Браунс“. Кемал обожаваше да е с тях.

Ала… когато Дейна трябваше да отиде на работа, той се превръщаше в друг човек. Ставаше, враждебен и сприхав. Икономките напускаха още на втория ден, а детегледачките разказваха ужасии за вечерите, прекарани с Кемал.

Джеф и Дейна се опитваха да разговарят с него, но без успех. „Може би има нужда от психолог“ — помисли си тя. Нямаше представа за страховете, които измъчваха момчето.

Течаха вечерните новини на УТН. До Дейна седяха нейният заместник Ричард Мелтън и Джеф Конърс.

— … Франция и Англия продължават спора за болестта „луда крава“ — казваше Дейна. — Чуйте Рене Лино от Реймс.

В контролната кабина режисьорката Анастасия Ман нареди:

— Видео.

На телевизионните екрани се появи сцена от Франция.

Вратата на студиото се отвори и към бюрото на водещите се приближиха двама мъже.

— Дейна — каза Том Хокинс, амбициозният млад продуцент на вечерните новини — познаваш Гари Уинтроп, нали?

— Разбира се.

На живо Гари Уинтроп изглеждаше още по-красив, отколкото на снимките. Бе четиридесетинагодишен, със светлосини очи, топла усмивка и невероятен чар.

— Радвам се, че се виждаме, Дейна. Благодаря за поканата.

— Аз съм ти признателна, че я прие.

Дейна се озърна. Десетина секретарки внезапно бяха намерили основателни причини да се появят в студиото. Е, Гари Уинтроп трябваше да е свикнал с това, весело си помисли тя.

— Твоето интервю е след няколко минути. Ела да седнеш до мен. Това е Ричард Мелтън. — Двамата мъже се ръкуваха. — Познаваш Джеф Конърс, нали?

— Естествено. Би трябвало да си на терена, Джеф, вместо да коментираш мача.

— Ще ми се да можех — мрачно отвърна Джеф.

Репортажът от Франция свърши и започна реклама. Гари Уинтроп се настани зад бюрото.

От контролната кабина се разнесе гласът на Анастасия Ман:

— Готови. Включваме записа. — Тя тихо започна да брои: — Три… две… едно…

На екрана се появи Джорджтаунската художествена галерия. Брулен от студения вятър, на стъпалата отпред стоеше репортер с микрофон в ръка.

— Намираме се пред Джорджтаунската художествена галерия, на която в момента господин Гари Уинтроп прави дарение от петдесет милиона долара. Да влезем вътре.