Сидни Шелдън: Греховете на светците

Вече бе декември и Вашингтон се готвеше за празниците. Столичните улици бяха украсени с коледни лампички и гирлянди, почти на всеки ъгъл стоеше Дядо Коледа от Армията на спасението и подрънкваше с камбанките си за монети. По тротоарите се тълпяха купувачи, които се бореха с ледените ветрове.

Вече бе крайно време и тя да започне с покупките. Замисли се за хората, на които трябваше да купи подаръци. Майка й, Кемал, Мат и разбира се, чудесния Джеф. Дейна взе такси и пое към „Хехтс“, един от най-големите вашингтонски универсални магазини. Вътре бе претъпкано с хора, които проявяваха коледното си настроение, като грубо се блъскаха.

След като свърши с пазаруването, Дейна се прибра вкъщи, за да остави подаръците. Апартаментът й се намираше на Калвърт Стрийт, тих жилищен квартал. Приятно мебелиран, той се състоеше от спалня, дневна, кухня, баня и кабинет, в който спеше Кемал.

Тя остави покупките в гардероба и си помисли: „Когато с Джеф се оженим, трябва да си вземем по-голямо жилище.“ Тъкмо се насочваше към вратата, за да излезе за студиото, когато телефонът иззвъня. Законът на Мърфи. Дейна вдигна слушалката.

— Ало?

— Дейна, скъпа.

Майка й.

— Здравей, мамо. Тъкмо изли…

— Снощи с приятелите ми гледахме предаването ти. Беше страхотна.

— Благодаря.

— Макар да ни се стори, че би могла мъничко да поразведриш новините.

Дейна въздъхна.

— Да поразведря новините ли?

— Да. Всички неща, за които говориш, са ужасно потискащи. Не можеш ли да намериш нещо по-весело?

— Непременно ще опитам, мамо.

— Ще бъде чудесно. Между другото, този месец малко съм закъсала с парите. Мога ли да разчитам пак да ми помогнеш?

Бащата на Дейна беше изчезнал преди години. Майка й се бе преместила в Лас Вегас. И като че ли вечно нямаше пари. Месечната издръжка, която Дейна й пращаше, никога не й стигаше.

— Играеш ли комар, мамо?

— Не, разбира се — възмути се госпожа Евънс. — Но Лас Вегас е много скъп град. Между другото, кога ще ми дойдеш на гости? Искам да се запозная с Кимбал. Трябва да го доведеш.

— Казва се Кемал, мамо. В момента не мога да се измъкна.

От отсрещния край последва колебание.

— Не можеш да се измъкнеш ли? Всичките ми приятели казват, че си страхотна късметлийка да работиш само по един-два часа на ден.

— Наистина.

Като водеща, Дейна пристигаше в телевизионното студио в девет сутринта и през голяма част от деня разговаряше по телефона с международните кореспонденти в Англия, Франция, Италия и други страни. Остатъка от времето си посвещаваше на срещи, обработка на новините и реда на предаването. Водеше две вечерни емисии.

— Много се радвам, че имаш толкова лека работа, скъпа.

— Благодаря, мамо.

— Скоро ще ми дойдеш на гости, нали?

— Да, непременно.

— Нямам търпение да се запозная с твоето мило момченце.

„И за Кемал ще е добре да се запознае с нея — помисли си Дейна. — Така ще има баба. И когато с Джеф се оженим, отново ще има истинско семейство.“

Излезе на стълбите и позвъни на госпожа Уортън.

— Благодаря, че вчера се погрижи за Кемал, Дороти. Признателна съм ти.

— Беше ми приятно.

Дороти Уортън и нейният съпруг Хауард се бяха нанесли в блока преди година. Те бяха канадци, приятна двойка на средна възраст. Хауард Уортън беше инженер и се занимаваше с ремонт на паметници.

Веднъж бе обяснил на Дейна по време на вечеря: „На света няма по-подходящ град от Вашингтон за такава работа. Къде другаде мога да открия такива възможности? Никъде.“

„С Хауард сме влюбени във Вашингтон — бе споделила госпожа Уортън. — Смятаме завинаги да останем тук.“

Когато стигна на работа, на бюрото й лежеше последният брой на „Уошингтън Трибюн“. На първа страница имаше снимки и материали за семейство Уинтроп. Тя дълго гледа фотографиите. „И петимата да загинат за по-малко от година — помисли си Дейна. — Невероятно.“

Един частен телефон в небостъргача на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“ иззвъня.

— Току-що получих инструкциите.

— Добре. Те са готови. Какво да правят с картините?

— Да ги изгорят.

— Всичките ли? Това са милиони долари!

— Всичко мина чудесно. Не можем да си позволим да оставим следи. Веднага ги изгорете.

— Търсят ви на трета линия — съобщи Оливия Уоткинс, секретарката на Дейна. — Вече се обажда за трети път.

— Кой, Оливия?

— Господин Хенри.

Томас Хенри беше директорът на прогимназията „Теодор Рузвелт“.

Дейна заразтрива челото си, за да прогони започващото главоболие, и вдигна слушалката.