Сидни Шелдън - Греховете на светците

Директорът мрачно из кабинета си. Кемал седеше в ъгъла.

— Добро утро, госпожице Евънс. Заповядайте, седнете.

Тя хвърли поглед към момчето и седна. Хенри взе от бюрото си голям кухненски нож.

— Един от учителите на Кемал открил това в него.

Дейна се завъртя и бясно го изгледа.

— Защо? — гневно попита тя. — Защо си го донесъл в училище?

Кемал се намуси.

— Защото нямам пистолет.

— Кемал!

Дейна се обърна към директора.

— Може ли да поговоря с вас насаме, господин Хенри?

— Да. — Той се обърна към момчето. — Почакай в коридора, Кемал.

Момчето се изправи, хвърли последен поглед към ножа и излезе.

— Господин Хенри — започна Дейна — Кемал е на дванайсет години. През повечето от тях той е заспивал с грохота на бомбени експлозии, същите бомби, които са убили майка му, баща му и сестра му. Една от тях е откъснала ръката му. Когато го открих в Сараево, той живееше в кашон на изоставен паркинг. Там имаше стотици бездомни деца, които живееха като животни. — Тя се опита да се овладее. — Бомбардировките свършиха, но децата все още са бездомни и безпомощни. Те могат да се защитят от враговете си само с нож, камък или пистолет. — Дейна затвори очи за миг и дълбоко си пое дъх. — Тези деца се страхуват. Кемал също се страхува, но е добро момче. Просто трябва да осъзнае, че тук е в безопасност. Че никой от нас не му е враг. Обещавам ви, че това няма да се повтори.

Последва дълго мълчание.

— Ако някога ми потрябва адвокат, госпожице Евънс — накрая каза Томас Хенри, — бих искал вие да ме защитавате.

Тя облекчено се усмихна.

— Обещавам.

Директорът въздъхна.

— Добре. Поговорете с Кемал. Ако още веднъж направи нещо такова, боя се, че ще трябва да…

— Ще поговоря с него. Благодаря ви, господин Хенри.

Кемал я чакаше в коридора.

— Да си вървим — лаконично каза Дейна.

— Ножът при него ли остана?

Тя не си направи труд да му отговори.

— Извинявай, Дейна — рече Кемал по пътя.

— Е, засега решиха да не те изхвърлят от училище. Виж, Кемал…

— Добре. Повече няма да нося ножове.

Когато се прибраха, Дейна каза:

— Трябва да се върна в студиото. Детегледачката ще пристигне всеки момент. Довечера ще трябва хубавичко да си поприказваме.

След края на вечерната емисия Джеф се обърна към Дейна и каза:

— Изглеждаш притеснена, скъпа.

— Така е. Заради Кемал. Не знам какво да правя с него, Джеф. Днес пак ме вика директорът. Освен това напуснаха още две икономки.

— Той е страхотно хлапе. Просто има нужда от време да загрее.

— Възможно е. Джеф?

— Да?

— Надявам се, че не съм допуснала ужасна грешка, като го доведох тук.

Кемал я чакаше.

— Седни — каза тя. — Трябва да поговорим. Крайно време е да започнеш да се подчиняваш на правилата и да престанеш със сбиванията в училище. Знам, че другите момчета те тормозят, но все някога трябва да се разбереш с тях. Ако продължиш да се биеш, господин Хенри ще те изхвърли от училище.

— Не ми пука.

— На мен обаче ми пука. Искам да имаш бъдеще, което не е възможно без образование. Господин Хенри прави компромис, но…

— Майната му.

— Кемал! — Дейна импулсивно го зашлеви през лицето.

И мигновено съжали. Кемал я зяпна смаяно, скочи, избяга в кабинета и затръшна вратата.

Телефонът иззвъня. Дейна вдигна слушалката. Обаждаше се Джеф.

— Дейна…

— Скъпи, аз… аз… в момента не мога да разговарям. Прекалено съм разстроена.

— Какво се е случило?

— Кемал. Невъзможен е!

— Дейна…

— Да?

— Постави се на негово място.

— Какво?

— Помисли. Обичам те. Ще ти се обадя по-късно.

„Да се поставя на негово място ли? Това е глупаво — каза си Дейна. — Откъде мога да зная какво изпитва Кемал? Аз не съм дванайсетгодишно сираче с една ръка, преживяло всички ужаси на войната.“ Тя стана, отиде в спалнята и отвори вратата на гардероба. Преди да пристигне Кемал, Джеф често оставаше да спи в апартамента, затова част от дрехите му бяха тук: панталони, ризи и вратовръзки, пуловер и спортно сако.

Дейна извади някои от тях и ги остави на леглото. Съблече се, взе гащетата на Джеф и започна да ги обува с лявата си ръка. Изгуби равновесие и падна. Трябваха й още два опита, за да успее. После взе една от ризите и се опита да я облече отново само с една ръка. Отне й цели три минути. Наложи се да седне на леглото, за да обуе панталона. Едва успя да вдигне ципа. Пуловерът й отне още две минути.

Седна да си поеме дъх. Ето какво преживяваше Кемал всяка сутрин. И това беше само началото. Трябваше да се къпе, да си мие зъбите и да се реши. Ами миналото му? Ужасите на войната, смъртта на родителите му, сестра му и приятелите му…