Сидни Шелдън: Ако утрото настъпи

Тишината бе нарушена от безизразния глас на господин Станхоуп.

— Чарлс ни каза, че сте бременна.

Защо е трябвало да им казва и това! Явно те не одобряваха нищо. Сякаш синът им нямаше нищо общо с това, което се беше случило. Трейси се чувстваше опозорена. Сега вече зная какво трябваше да облека, помисли си тя, червена дреха, символа на греха.

— Просто не мога да разбера как в този ден… — започна госпожа Станхоуп, но не успя да довърши, защото точно в този момент в библиотеката влезе Чарлс. За първи път в живота си Трейси се зарадва така много при вида на друг човек.

— Е — запита Чарлс със сияещ поглед. — Как се чувствате?

Трейси стана и се хвърли в обятията му.

— Прекрасно, скъпи. — Тя го притисна до себе си, а в главата й се въртеше мисълта: Слава богу, че Чарлс не е като родителите си. И никога няма да стане като тях. Те са тесногръди и противни особи.

Зад тях се чу дискретно покашляне и икономът застана с поднос напитки в ръце. Всичко ще се уреди, каза си Трейси. Този филм ще бъде с щастлив край.

Вечерята преминаваше чудесно, но Трейси не можеше да хапне нищо от прекалена възбуда. После разговаряха много обективно и учтиво за банковото дело, за политиката и за тревожното състояние, в което се намираше светът. Всъщност, никой не заяви гласно: „Вие хванахте сина ни в капан и ще му нахлузите брачния хомот!“ Справедливо е, помисли си Трейси, да се тревожат за сина си. Един ден Чарлс ще наследи фирмата, затова е нужно да има подходяща съпруга. И Трейси си даде обещание: Чарлс наистина ще има такава съпруга!

Чарлс я хвана за ръката, като мачкаше салфетката под масата, усмихна се и леко й намигна. Сърцето на Трейси затуптя силно от радостно вълнение.

— С Трейси предпочитаме скромна сватба — каза Чарлс, — а след това…

— Дума да не става — прекъсна го госпожа Станхоуп. — Нашето семейство никога не е правило скромни сватби, Чарлс. Десетки са приятелите, които ще пожелаят да присъстват на сватбата ти. — Тя огледа Трейси и прецени състоянието на фигурата й. — Може би трябва да се погрижим сватбените покани да бъдат незабавно изпратени. — После сякаш се замисли за нещо друго. — Стига, разбира се, вие да сте съгласни с гова.

— Да. Да, разбира се. — Сватба щеше да има. Защо тогава ме гложди съмнение?

Госпожа Станхоуп продължи:

— Някои от гостите ще пристигнат от чужбина. Ще взема мерки да бъдат настанени тук, в къщата.

— Решихте ли къде ще прекарате медения си месец? — попита господин Станхоуп.

Чарлс се усмихна.

— Това е тайна, татко — и стисна ръката на Трейси.

— Колко ще трае меденият ви месец? — заинтересува се госпожа Станхоуп.

— Около четиридесет години — отвърна Чарлс.

Трейси изпита чувство на благоговение към него при тези му думи.

След вечеря се оттеглиха в библиотеката да пият бренди и Трейси огледа великолепната стая, цялата облицована в дъбово дърво и с лавици с наредени по тях книги в кожени подвързии; спря се пред две картини на Карот, една малка от Копли и една от Ренолдс. За нея не би имало особено значение, ако Чарлс изобщо нямаше пари, но дълбоко в себе си признаваше, че този начин на живот щеше да е много приятен.

Наближаваше полунощ, когато Чарлс я закара в малкия и апартамент до парка Феъмаунт.

— Трейси, надявам се вечерта да не е била много мъчителна за теб. Мама и татко понякога се държат малко високомерно.

— Ни най-малко, те са много мили хора — излъга Трейси.

Тя се чувстваше крайно уморена от преживяното напрежение през тази вечер, но когато стигнаха до вратата на нейния апартамент, каза:

— Ще влезеш ли, Чарлс? — Изпитваше нужда да я притисне в обятията си. Искаше й се да каже: „Обичам те, скъпа. В този свят никой не може да ни раздели!“

— Съжалявам, но тази вечер не мога. Утре ме чака тежка сутрин — отвърна той.

Трейси успя да прикрие разочарованието си.

— Да, скъпи, напълно те разбирам.

— Ще ти се обадя утре. — Той я целуна набързо и тя го видя как си тръгва надолу по коридора.

Апартаментът гореше, оглушителният звън на противопожарната алармена инсталация пронизваше рязко тишината. Замаяна от съня, Трейси се надигна рязко в леглото и се опита да подуши откъде идва пушекът в тъмната стая. Звънът продължаваше и тя постепенно осъзна, че това беше телефонът. Часовникът до леглото й показваше 2.30 след полунощ. В началото й мина паническата мисъл, че нещо се е случило с Чарлс. Тя грабна телефонната слушалка.