Р. Салваторе: Пътеки към утрото

Хиляда и петстотин, хиляда.

— Закривена черна сабя, очертана с кървавочервено! — с помощта на далекогледа си, тя най-сетне бе успяла да различи знамето, което плющеше на върха на чуждата мачта.

Дризт нямаше никаква представа чий е този герб, нито пък се интересуваше. Едно бе сигурно — това бе пиратски кораб, поредният, който с безчинствата си из моретата край Града на бездънните води, бе преминал всякакви граници. Както навсякъде, където плаваха търговци, и в Саблено море винаги бе имало пирати. Подчинявайки се на своя кодекс на честта, досега те винаги проявяваха своеобразен морал, дори в нападенията си. Затова след победата си в Асавирския провлак, капитан Дюдермонт, вместо да убие пиратския главатар Пиночет, го бе пуснал да си върви. Това бе негласното споразумение, според което постъпваха всички — както търговските екипажи, така и корсарите.

Ала напоследък нещата се бяха променили. Пиратите на север бяха станали по-дръзки и по-жестоки — вече не се задоволяваха само да грабят, а измъчваха и избиваха до крак пътниците на пленените кораби, особено ако сред тях имаше и жени. Приливът край Града на бездънните води все по-често изхвърляше на брега отломките на плячкосани и подпалени кораби. Пиратите бяха преминали границата.

За работата си Дризт, Дюдермонт и всички от „Морски дух“ получаваха повече от добра отплата, ала никой от тях (освен може би Робилард, магьосникът) не го правеше заради парите.

Те всички се биеха заради жертвите.

— Петстотин! — провикна се Кати-Бри.

Дризт тръсна глава, за да прогони тези мисли и вдигна поглед към каравелата. Вече можеше да различи хората, които се щураха напред-назад по палубата й, досущ като мравки, и се готвеха за битка. Очевидно бе, че вражеският екипаж има числено превъзходство — на един моряк от „Морски дух“ се падаха поне по двама пирати. Освен това, каравелата, с внушителния си катапулт и балистата, която най-вероятно бе скрита някъде под него, бе превъзходно въоръжена.

Скиталецът кимна и се обърна към палубата на „Морски дух“. Част от моряците вече бяха заели позиция зад балистата и огромните арбалети на мостика мнозина от другарите им пък бяха изтичали до бордовата ограда и сега проверяваха тетивата на лъковете си. Менестрелите продължаваха своята песен — щяха да спрат едва когато битката започнеше. Високо над палубата, Дризт съзря Кати-Бри, стиснала Таулмарил в едната ръка и мощен далекоглед в другата. Подсвирна й и тя му махна развълнувано.

А и как да не се вълнува? Преследването, вятърът, песента на менестрелите, мисълта, че вършат нещо полезно и го вършат наистина добре, всички те бяха повече от достатъчни, за да я изпълнят с чувство за пълноценност. С широка усмивка на уста, скиталецът се присъедини към Дюдермонт край щурвала. Пътем забеляза Робилард, който седеше на кърмата с обичайното си отегчено изражение и от време на време повдигаше ръка към гротмачтата. На пръста му искреше огромен сребърен пръстен, но Дризт знаеше, че този път блещукането не се дължи единствено на слънчевата светлина. При всяко махване, магическият накит запращаше силна въздушна струя в бездруго опънатите докрай платна. Мачтата поскърцваше заплашително и елфът най-сетне разбра на какво се дължи свръхестествената скорост, с която се носеха.

— Каракус — обади се Дюдермонт, когато Дризт отиде при него. — Черна сабя с кървавочервени очертания.

И когато видя, че скиталецът явно не е чувал това име, поясни:

— Някога плаваше заедно с Пиночет. Пръв помощник-капитан на флагманския кораб. Участваше в битката при Асавирския провлак.

— Пленихме ли го? — попита Дризт.

— Не — поклати глава Дюдермонт. — Каракус е скраг, морски трол.

— Не си го спомням.

— Много го бива да се изплъзва. Най-вероятно е скочил през борда и е отплувал, още щом Уолфгар обърна „Морски дух“, за да се врежем в тях.

Мислите на Дризт се насочиха към онзи ден, когато невероятната мощ на младия варварин бе накарала стария „Морски дух“ да застане почти отвесно, току пред лицата на десетките слисани пирати.

— Със сигурност обаче знам, че Каракус е бил там. Говори се, че именно той е спасил пострадалия кораб на Пиночет, след като го оставих да се носи из водите край Мемнон.

— И навярно още е в съюз с Пиночет, нали? — досети се Дризт и Дюдермонт мрачно кимна — явно и двамата си мислеха едно и също нещо.

Пиночет не можеше лично да нападне „Морски дух“, тъй като в замяна на свободата си бе обещал да не дири разплата с Дюдермонт. Само че пиратът имаше и други начини да се разправи с враговете си и разполагаше с достатъчно голям брой съюзници като Каракус, които не бяха обвързани с подобна клетва.