Р. Салваторе: Пътеки към утрото

Ерту, четириметровият балор, изтъкан сякаш само от стоманени мускули и кървавочервени люспи, преспокойно отиде до ръба и надникна в бездната. С поглед, който бе пронизвал мъглите на Бездната още от зората на времето, той с лекота откри премятащото се във въздуха тяло и се протегна.

Изведнъж мъжът усети, че пада по-бавно, а миг по-късно вече се издигаше нагоре, уловен в телекинетична мрежа, с която господарят му неумолимо го издърпваше към себе си. Към себе си и своя жесток камшик, чийто свиреп удар изпрати пленника в милостивите прегръдки на безсъзнанието.

Вместо да прибере бича обаче, Ерту използва телекинетичната си енергия, за да го увие още по-здраво около тялото на жертвата си. После се обърна към сукубата, която продължаваше да се рее наблизо, и й кимна. Днес бе свършила добра работа.

При вида на безпомощната фигура, злият дух жадно облиза устни. Искаше да пирува, а ето че масата бе сложена и я очакваше. Едно махване на кожестите й крила я отведе обратно до рида и тя бавно се запромъква напред, търсейки начин да мине покрай могъщия танари.

Той я остави да дойде съвсем наблизо, преди рязко да дръпне камшика. Безжизненото тяло се изви причудливо и прелетя над вечните пламъци, които обгръщаха балора. Все така небрежно, Ерту направи крачка встрани, заставайки между сукубата и плячката й.

— Дай ми го! — простена тя и се приближи още мъничко, като ту вървеше, ту отново разперваше крила.

Измамно нежните й ръце се протегнаха, ала уловиха само въздух. Задъхана, тя потръпна от копнеж.

Демонът се отмести и тя пристъпи напред.

Разбираше, че Ерту си играе с нея, ала не можеше да спре, не и докато виждаше безпомощното тяло на мъжа така наблизо. От устните й се откъсна тихо скимтене — знаеше, че ще бъде наказана, ала това бе по-силно от нея.

Заобикаляйки го отдалече, тя мина покрай балора, готова да се спусне върху пленника, за да вкуси поне мъничко от него, преди Ерту да я прогони.

Демонът замахна с тежък, изкован от мълнии меч и при звука на мощния му заповеднически глас земята потрепери, сякаш бе ударена от гръм.

Сукубата изчака само миг, преди да отскочи назад и да се втурне към пропастта. Пищейки безспир, тя политна от ръба, ала не бе успяла да се отдалечи кой знае колко, когато светкавицата на Ерту я застигна и я запрати толкова надълбоко в бездната, че дори големите й крила с мъка я удържаха да не се сгромоляса на дъното.

Без да я погледне повече, балорът отново насочи мисълта си към своя пленник. Доставяше му голямо удоволствие да измъчва жалката отрепка, ала непрекъснато му се налагаше да удържа животинските си пориви. На всяка цена трябваше да го запази жив, не биваше и да отива твърде надалече в жестоките си игри, за да не го прекърши — ако го стореше, мъжът вече нямаше да му бъде от полза. Ставаше въпрос за едно-единствено същество, а съпоставено с обещанието за край на изгнаничеството от Материалната равнина, запазването на живота му със сигурност не бе прекалено висока цена.

Само Дризт До’Урден, мрачният елф, отрекъл се от расата си, можеше да върне свободата на Ерту, тъй като именно той го бе обрекъл на стогодишно заточение в Бездната. А Дризт, уверен бе балорът, непременно щеше да го стори… и то само за да получи отрепката.

Демонът извърна рогатата си маймунска глава и погледна назад. Огньовете, които обгръщаха тялото му, се бяха снижили, готови всеки миг да изригнат с нова сила, така, както заплашваше да избухне и яростта в гърдите му. Търпение, напомни си той. Жалкото същество беше ценно и трябваше да бъде опазено живо.

А и времето наближаваше. Сигурен бе, че ще говори с Дризт До’Урден още преди на Материалната равнина да бе изтекла и една година. Сигурен бе, защото, вече се бе свързал с вещицата, която щеше да предаде съобщението.

И тогава балорът, един от най-могъщите обитатели на долните Равнини, щеше да бъде свободен. Тогава най-сетне щеше да унищожи отрепката, Дризт До’Урден, както и всяко живо същество, което считаше скиталеца за свой приятел.

Търпение.