Красимир Бачков: В очакване на утрото

Вече минал седемдесетте, дядо Въльо приемаше идването на всеки следващ ден като Божи дар. Събуждаше се рано — още преди да съмне и сядаше на стола до прозореца. От там гледаше навън в малкото дворче пред къщата, без да мисли за нищо, ей тъй — просто му беше хубаво, че още го има и може да гледа настъпването на утрото, да чува и усеща нещата, които го заобикалят. Понякога Личко — кучето, което като приятел заместваше отсъствието на покойната от години баба Неда, го усещаше и започваше да скимти и да върти опашка. Колибката му беше под кайсията и като видеше силуета на стареца до прозореца, то опъваше синджира и искаше да го пуснат. Щом дядо Въльо го освободеше, то не хукваше из двора, както преди години, а само вдигаше крак до дървото и после бавно, по-старчески се приближаваше до стопанина си. Стигаше му да е свободно, защото за разходки и подскачания му бяха доста стари кокалите. Сигурно затова много котки от махалата вече не заобикаляха неговия двор, а си прескачаха както и откъдето си искат. Личко оголваше пожълтелите си зъби от време на време, но дори за респект не му се ръмжеше. Съвсем различна работа беше, когато край него минеше младата квартирантка на дядо Въльо. Щом я видеше, Личко лаеше, сякаш през двора минава най-върлия му враг. Тя също не му оставаше длъжна и размахваше малката пръчка, която държеше на разположение до вратата на къщата. Понякога го замерваше с камъни. От какво се беше родила тази взаимна неприязън, никой не можеше да каже.

— Ако не й видя сметката на тази мастия, името си не ща! — заявяваше квартирантката на пощаджийката, щом се видеха. Двете се познаваха от преди и винаги изпушваха по цигара до пътната врата, докато обменят последните клюки. Иначе със съседите квартирантката не общуваше, защото никого не харесваше. За нея всички бяха тъпи селяндури, дошли случайно в града и забравили да се върнат на село.

Тази сутрин старецът се събуди малко по-рано от обикновено, заради часовника. Беше стар будилник, с олющена от времето зелена боя и избелели златни цифри. Винаги тракаше с безразличие, което сякаш го поставяше над отмерваното време, но сега изведнъж бе спрял. Май все пак времето го бе победило. Дядо Въльо го огледа и като разбра, че е повреден, го остави. Стана му някак пусто. Ритуалът по навиването и сверяването му по радиоточката сутрин в шест часа, поддържаше илюзията за пълноценност у стареца. Напомняше му за времето, когато ходеше на работа и проклетия будилник винаги се раздрънкваше като пуснат стар леген по стълбището в най-сладкия му сън. Тогава до него спеше и жена му, а още по-преди старият часовник събуждаше и сина му, който от две години вече не намираше време да се върне от София, за да го види. Сигурно го бяха отписали със снахата.

В коридора се чу шум и старецът видя как квартирантката излезе и се насочи към тоалетната на двора. Къщата беше стара и нямаше много удобства. Отвън кучето не пропусна да залае, а тя ядно замахна с ръка към него. Какво ли му имаше на това момиче, че се беше така озлобило? Като дойде преди няколко месеца с молба за квартира, дядо Въльо не я отпрати, макар, че настаняването на квартиранти не му влизаше в сметките. Отстъпи с надеждата, че домът ще се оживи, а и някой друг допълнителен лев, нямаше да му е излишен, при тази мизерна пенсия. Тя обаче плати наема само за първия месец и толкова. Спомена един път, че е закъсала с парите и той я успокои, по-притеснен от самата нея:

— Нищо, булка, не се тревожи! Когато имаш, ще си платиш! Ти сега се пази, зер… — не завърши той. През последните месеци коремът й растеше все повече и сигурно скоро щеше да роди. Мъж момичето заяви че няма, а старецът повече и не полюбопитствува. Съмняваше се, че някой мръсник я орезилил и зарязал, и затова е толкова злобна. Едно „Добър ден“ не казваше като се разминаваха, а за цигари от къде намираше пари, не му беше ясно. Не работеше нищо, пушеше непрекъснато и чак до неговата стая стигаше миризмата на тютюн.

Отвън квартирантката мина обратно към къщи и с тоя голям корем, му заприлича на едра риба, пълна с хайвер. Това го подсети, че са му останали пари само за два хляба, а до пенсията имаше още цяла седмица. Отдавна не беше ходил за риба и можеше да опита. Вкусната и прясна храна не го вълнуваше особено, но сега щеше да му дойде навреме, ако успее да улови нещо. През последните две-три години не бе ходил до близкия язовир, защото не можеше да кара велосипеда.