Красимир Бачков - Кураж за другите

За да стигне от почти опустялото добруджанско село до Варна, дядо Ильо смени два автобуса. Вече повече от десет години той не бе напускал дома си и сега пътуването му се стори дълго и мъчително. На автогарата в града го посрещна дъщеря му и двамата тръгнаха към болницата. Късната и студена есен бе прогонила хората от улиците а във въздуха се носеше мирис на дим и зима. Някак странно отекваха стъпките от подкованите му с налчета обуща по тротоара. Сякаш бе сам в града. С дъщеря си много не приказваше. Откакто я съкратиха от работа, тя се отчая и някак смали. Трудно я караха само с инвалидната пенсия на мъжа и, но тя не се оплакваше. Предпочиташе да мълчи и да гледа с присвити очи на всичко. Добре, че поне внукът се издържаше сам в София. Там следваше за юрист, като че ли единствено юристите можеха да оправят тая скапана държава.

— Такъв мързел, Недке — обърна се той към дъщеря си — е подгонил хората, че не е за вярване! На стрина ти Параскева къщата я купи един инженер от Добрич. И той без работа останал, пък решил да гледа животни на село. Дойде самичък, защото жена му не можела да живее в нашият генгерлик и си купи пет кокошки и две овце за дамазлък. Ти я знайш съседската къща с градината. Няма и два декара двор, но и той му се видя много. Копна с мотиката, копна с лопатата и накрая се отказа. — „Не е работа туй — вика — селската! Няма файда от нея!“Две седмици изкара с кокошките и овцете и онзи ден ми ги предлага през плета: „Купи ги — вика — комшу, че се прибирам в града! Види се, от мене селянин няма да стане. По-добре да си плащам осигуровките няколко месеца, а после да се пиша на борсата.“

— А бе синко, — викам — аз мойте не смагам да гледам, та твойте ли! Тури им ножа, пък си ги носи в града. А тя селската работа вярно, не е за лешпери! — Та заклах му ги, щото и да коли не бил научен и си замина. И лелината ти Пенкина внука и тя не ще да работи! — „Затуй ли съм учила висше — вика — че сега да работя? Тая няма да я бъде!“ — Сякаш се е родила с висше образование! Изхайлази се тоз народ, не е за вярване ти казвам! Ама и що ли да се трепе, като накрая все ще е излъган! То рибата, от главата се вмирисва! Тъй де.

— Остави тез политики сега! — прекъсна го дъщеря му — Кажи как ти са болките! Не намаляха ли от онуй лекарство?

— Намаляха зер! Всичко си е наред.

— А защо те праща тогава фелдшерът в болница?

— Амчи фелшерска му работа, значи. Можеш ли го разбра.

— Не е тъй то! На баба Мара дъщеря и каза, че си ходел по нощите из селото като някой таласъм. Имал си болки и затуй си обикалял.

— Виж ги ти женорята! С тия големи усти, човек в затвора могат да вкарат биля! Ами като не ми се спи! Дъртешка работа, значи!

Двамата се наредиха на опашка пред вратата на лекаря специалист. След час той ги прие и насочи към рентгена. Там медицинската сестра заяви, че трябва да платят официално десет, а неофициално двадесет лева, за рентгенова снимка.

— Че то си е жива кражба туй! — възмути се старецът — Как тъй уж десет, а искате двайсе лева?

— Иначе не може дядо! — най-безсрамно се изхили сестрата — Ако искаш, прави си снимка, ако не щеш — недей!

— Вашта кожа хайдутска! — не издържа дядо Ильо и след още две — три псувни тръгна да излиза. Дъщеря му го дърпаше за ръкава, настояваше да се върне, но той и не искаше да чуе. — „Сякаш те са ми го дали тоя живот! — ръмжеше — Хората някога имаха срам, а тия и очи нямат сега! Как гледат небето с тия очи?!“

Отвън на улицата, до входа на болницата, бе приседнал побелял акордеонист и къдреше старомодно танго. Пред единственият му крак, бе поставена кутия от обувки, на дъното на която се виждаха няколко стотинки. Дядо Ильо спря до него и запита:

— Наборе, знайш ли Ганкиното?

Акордеонистът побара с длан небръснатата си брада и намръщен отвърна:

— Абе, всичко знам аз, ама става ли да свиря хоро, при толкоз болка наоколо?

— Що да не става, бе наборе? — сопна се старецът — Какво му е наред на тоя свят, че и свирнята да е? Ти нали за пари свириш?

— Все от нещо трябва да се живее! — повдигна рамене акордеониста.

— Ето ти тогаз два лева, да изкараш Ганкиното! — подаде му парите дядо Ильо.

Музикантът присви очи:

— Слушай, старец! Ще ти изсвиря без пари каквото искаш, но да не е весело. Откакто ме скъсиха от едната страна, хоро и ръченица не свиря. Кажи какво искаш да изкарам?

Недка, която до момента следеше безучастно разговора, пак задърпа баща си:

— Тате, хайде да вървим! Щото много пари имаш, че ги раздаваш където завърнеш!