Красимир Бачков - В очакване на утрото

Преди криво-ляво се оправяше със стария „Балкан“, но откакто падна от него, го захвърли в мазето и повече не искаше да го види, за да не му напомня за старческата немощ. — „Двата километра до язовира мога да мина пеша, вместо всекидневната разходка до центъра!“ — помисли си той и тръгна към мазето, където събираше прах старият му рибарски сак. Порови из него и отдели две куки, които не бяха чак толкова ръждясали. Взе едно шише с навито старо влакно и си направи такъма. Качи се горе, изпи половинката кисело мляко оставено от снощи и тръгна навън. Вече беше почти светло и щеше да стигне по най-доброто време за риболов. Като минаваше край оградата на комшията, провря ръка под мрежата на клетката, където имаше царевица за кокошките и извади един кочан. Орони си няколко зърна за стръв и продължи. Времето беше ясно и свежо, и пътят не му тежеше. Стигна до язовира по-скоро, отколкото бе предвидил. Избра си големия завой до стената, където някога бе хващал най-едрите парчета и си сложи нещата на земята. Докато набучваше царевицата на куките, едната се счупи и му остана да се надява почти единствено на късмета си. Заметна, подложи чувалчето, което си носеше вместо столче и седна. Водата бе спокойна и все още доста студена. Пролетта тази година малко позакъсня и ако рибата си седеше заровена още в тинята, нямаше да хване нищо. Слънцето бавно надигна чело и топлинката му започна да се усеща. Засега не кълвеше нищо. Загледан без мисъл във водата, дядо Въльо не усети как стана обяд. Беше му толкова хубаво да се припича тук на спокойствие и чист въздух, че реши тия дни да дойде пак.

Изведнъж топчето кал на месината подскочи. Старецът протегна ръка и засече. Опъна леко, но не почувствува съпротивление. Рибата не се беше хванала, но се въртеше някъде край стръвта. Може би пак щеше да опита. Той можеше да чака до довечера, защото друга работа нямаше. Полегна настрани на чувалчето и сам не разбра как заспа. Събуди го резливият вятър на смрачаване. Духаше тънко и напомняше за току-що отишлата си зима. Дядо Въльо разкърши схванатото си тяло и посегна към въдицата. Калта си стоеше неподвижно, значи нищо не се бе хванало. Започна да навива влакното на шишето и близо до брега усети, че нещо му придърпа. Обра целия такъм и се усмихна на малката каракуда, която потрепваше на края на въдицата. Значи все пак нямаше да се върне с празни ръце в къщи. Откачи рибката и като си вдигна нещата закрачи обратно. У дома, още от портичката усети, че нещо не е наред. Влезе в дворчето и видя опънатото тяло на Личко. Кучето лежеше неподвижно на едната си страна, а по старата му озъбена муцуна, още личеше незасъхнала кафеникава пяна. Дядо Въльо клекна до главата му и погали старата проскубана козина.

— Дядо, дядо! — чу детски глас зад себе си. Обърна се и видя комшийското дете да наднича през отрадата. — Лошата кака отрови кучето, дядо! Аз я видях! Даде му нещо да яде и после то умря, а пък тя го ритна по коремчето! — потреперваше от вълнение и гняв гласът на малчугана.

— Добре, добре, синко! — махна вяло с ръка старецът и се надигна. Остави нещата в къщи и се върна при кучето. Вдигна го и взе подпряната зад колибката му права лопата. На стотина метра зад крайните къщи на уличката от където започваше полето, изкопа малко трапче и зарови отровения си приятел. Върна се в къщи и се изми на чешмата. Дълго търка с парче стар сапун кафявите си схванати пръсти. После изчисти малката рибка и я сложи на тиганчето. Приседна изнемощял, докато се изпържи. Разнесе се апетитна миризма и в коридора квартирантката му се разшава. Потракваше с чехлите си назад — напред, после почука на вратата. Старецът с мъка се надигна и отвори. С крива усмивка и с присвити лукаво очи тя запита:

— Дядо Въльо, от къде си купи рибата? Да отида да си взема и аз, че ми замириса на хубаво! — говореше спокойно, все едно не бе му убила кучето преди час.

— Чакай малко! — обърна се стареца и отиде до тиганчето. Изключи котлона и набучи зачервеното тяло на опържената рибка. Така, както си беше на вилицата, я подаде на младата жена. Тя я взе, благодари му и си влезе в стаята. Дядо Въльо постоя с опразнен поглед известно време, после бутна вратата и отиде до прозореца. Седна на стола и се загледа към двора. Тъмнината се спущаше бързо и скоро нямаше да се вижда, че кучешката колибка под кайсията е празна.

— „Какво ли може да е преживял човек, за да стане толкова лош?“ — кротко се питаше наум старецът и пак наум, сам си отговаряше — „Но каквото и да е, като се роди детето, ще се оправи! Децата правят хората по-добри!“

Читать дальше