Р. Салваторе - Наследство

Тласкан от любопитство, Джарлаксъл неволно се забърза, ала после отново забави крачка, сетил си, че възнамерява да закъснее порядъчно за необичайната среща, която лудата Виерна му бе определила.

Лудата Виерна.

Джарлаксъл се замисли за нея, дори поспря за малко и се облегна на стената, припомняйки си всичко, което първожрицата бе изрекла през последните няколко седмици. Онова, което в началото сякаш не бе нищо повече от отчаяна, мъждукаща надежда на изпаднал благородник без никакви изгледи за успех, бързо се превръщаше в сериозен план. Джарлаксъл се бе съгласявал с приумиците на Виерна, по-скоро за да се позабавлява и да задоволи любопитството си, отколкото, защото допускаше, че наистина ще убият, или дори само открият, отдавна изчезналия Дризт.

Ала нещо очевидно помагаше на Виерна. Лолт, трябваше да вярва Джарлаксъл, или някой от могъщите й слуги. Явно бе, че жреческите способности на Виерна са се завърнали с пълна сила, тя им бе дала ценна информация и дори бе намерила съвършения шпионин за плана им. Сега вече бяха напълно сигурни в местонахождението на Дризт До’Урден и Джарлаксъл започваше да вярва, че да убият предателя може и да не се окаже чак толкова невъзможно.

Още преди наемникът да достигне последния завой на тунела, зад който имаше широка зала с нисък таван, шумният тропот на ботушите му възвести неговото пристигане. Виерна вече беше там, както и Дайнин, и Джарлаксъл с учудване забеляза (поредният дребен факт, който се запечата в съзнанието на пресметливия наемник), че Виерна сякаш се чувства много по-удобно в пустошта, отколкото брат й. Дайнин беше прекарал дълги години из тези тунели, начело на различни съгледвачески отряди, ала Виерна, която познаваше единствено защитения живот на благородна жрица, рядко бе напускала пределите на града.

Ако обаче наистина вярваше, че има благословията на Лолт, тя нямаше да се страхува от нищо.

— Занесе ли дара на човека? — припряно попита Виерна, сякаш въпросът не търпеше отлагане.

Нищо в живота на Виерна, помисли си Джарлаксъл, сякаш не търпеше отлагане.

Директният въпрос, непредшестван от никакъв поздрав, нито дори от забележка за това, че закъснява, за миг свари наемника неподготвен и той погледна към Дайнин, който безпомощно сви рамене. Докато в очите на Виерна бушуваше алчен пламък, в прекършения поглед на Дайнин се четеше единствено примирение.

— Обецата вече е у него — отвърна Джарлаксъл.

Виерна потърка металната повърхност на плоския, подобен на диск предмет, който държеше в ръка и който бе украсен със същите символи, които бяха изобразени и върху обецата.

— Студен е — каза тя. — Нашият шпионин вече се е отдалечил от Мензоберанзан.

— Както и скъпоценният подарък — саркастично отбеляза Джарлаксъл.

— Така трябва! — сопна се Виерна. — Това ще помогне на делото ни.

— Ако шпионинът наистина се окаже толкова важен, колкото ти си мислиш — спокойно добави Джарлаксъл.

— Съмняваш ли се в него? — ехото в тунела поде думите на Виерна и дълго ги повтаря, засилвайки още повече притеснението на Дайнин.

В ушите на Джарлаксъл, въпросът на жрицата съдържаше недвусмислена заплаха.

— Самата Лолт ме отведе при него — разнесе се изпълненият с презрение глас на Виерна. — Самата Лолт ми показа как да възвърна прежната слава на нашия род. Нима се съмняваш…

— Не се съмнявам в нищо, което идва от нашата богиня — съвсем навреме я прекъсна Джарлаксъл. — Обецата, твоята връзка с шпионина, беше доставена точно както ти нареди и човекът вече е на път.

И като докосна широкополата си шапка, наемникът се поклони ниско.

Гневът на Виерна като че ли се поуталожи. Червените й очи проблеснаха жадно, върху устните й заигра зла усмивка.

— А гоблините? — попита тя с пресекващ от нетърпение глас.

— Много скоро ще се появят във владенията на алчните джуджета — отвърна Джарлаксъл. — Без съмнение, за техен ужас. Моите съгледвачи също ще бъдат там. Ако брат ти вземе участие в битката, която неминуемо ще последва, незабавно ще разберем това.

Върху лицето на Виерна се изписа дълбоко задоволство и Джарлаксъл побърза да скрие лукавата усмивка, заиграла по устните му. С помощта на злощастното гоблиново племе жрицата искаше единствено да се увери, че информацията на шпионина за местонахождението на брат й е вярна, ала наемникът бе намислил нещо друго. Между джуджетата и гоблините цареше люта ненавист, досущ както между елфите на мрака и техните родственици от повърхността, и всяка среща между двете раси неизменно водеше до война. А какво по-добре от една битка можеше да даде на Джарлаксъл възможност да прецени силата на джуджетата?