Р. Салваторе - Наследство

Дризт се усмихна и се поклони извинително. Беше си го заслужил — напоследък отсъстваше често, понякога седмици наред.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Нали ви казах, че ще се върне! Този път — завинаги!

Дризт поклати глава — дълбоко в себе си усещаше, че скоро отново ще потегли нанякъде, в търсене на… нещо, което и той самият още не знаеше.

— Да не би да се опитваш да заловиш палача, а, елфе? — подозрително попита Бруенор.

Никога, помисли си елфът. Джуджето говореше за Артемис Ентрери, най-омразния враг на Дризт, безмилостен убиец, който не му отстъпваше в умението си да върти меча и бе твърдо решен (всъщност бе обсебен от идеята) да го погуби. Дризт и Ентрери се бяха изправили един срещу друг в далечния южен град Калимпорт, където елфът бе успял да вземе надмощие над противника си преди съдбата да ги раздели. Само че Дризт бе съумял да сложи край на недовършения двубой и така се бе избавил от обсебващата идея да победи Ентрери.

В палача Дризт бе разпознал самия себе си, за миг бе зърнал в какво можеше да се превърне, ако бе останал в Мензоберанзан. Ужасен от мисълта, че онова, което вижда, би могъл да бъде той, елфът закопня единствено да го унищожи завинаги. И пак Кати-Бри, скъпата, неповторима Кати-Бри, му бе помогнала да прогледне за истината — както за Ентрери, така и за самия себе си. Ако никога повече не видеше Артемис Ентрери, Дризт би изпитал единствено щастие.

— Нямам никакво желание да го срещам отново — отвърна той и погледна към Кати-Бри, която стоеше до Бруенор с привидно безучастно изражение, ала скришният поглед, който му хвърли, убеди Дризт, че младата жена го разбира и одобрява думите му. — На света, приятелю, има много неща, които не могат да бъдат видени, когато се криеш в сенките. Много звуци — по-нежни от звъна на стоманата, и много ухания — по-приятни от зловонието на смъртта.

— Както гледам, задава се ново пиршество — измърмори джуджето. — Из главата на елфа май се въртят мисли за още една сватба!

Дризт не каза нищо.

В този миг в стаята се втурна още едно джудже и отново излезе навън, придружено от Дагна. Миг по-късно генералът се върна в стаята, а на лицето му бе изписано объркване.

— Какво става? — изръмжа Бруенор.

— Още един гост — обясни Дагна, но преди да успее да довърши, на вратата се показа дребна фигурка.

— Риджис! — извика Кати-Бри и заедно с Уолфгар се втурна да посрещне полуръста — ето че най-неочаквано петимата приятели отново бяха заедно.

— Къркорещ корем! — провикна се и Бруенор, използвайки любимото си прозвище за вечно гладния полуръст. — Какво, в името на Деветте пъкъла…

Какво ли наистина, зачуди се Дризт, изненадан, че докато идваше към Митрил Хол не бе видял приближаването на Риджис. Четиримата приятели бяха оставили полуръста в Калимпорт, на повече от хиляда мили оттук, начело на тамошната гилдия на крадците, която замалко не разбиха напълно, докато го спасяваха.

— Нима наистина си мислехте, че ще изпусна такова нещо? — изпухтя Риджис, преструвайки се на обиден, задето Бруенор изобщо се е усъмнил в него. — Сватбата на двама от най-скъпите ми приятели?

Кати-Бри го прегърна щастливо, което очевидно му достави истинско удоволствие.

Бруенор обаче хвърли въпросителен поглед на Дризт и поклати глава, когато видя, че и елфът няма отговор.

— Откъде научи? — попита Бруенор полуръста.

— Подценяваш славата си, кралю Бруенор — отвърна Риджис и се поклони до земята, при което закръгленият му корем за малко не скъса тънкия колан, с който бе препасан.

От ниския поклон, както Дризт с любопитство забеляза, в стаята се разнесе многогласно звънтене. При всяко помръдване на полуръста скъпоценностите, които висяха по тялото му (а те не бяха никак малко поне стотина камъни и цяла дузина препълнени кесии) пропяваха. Риджис не криеше слабостта си към подобни предмети, ала Дризт никога досега не го бе виждал накичен с толкова много украшения. Дрехите му бяха обсипани със скъпоценни камъни, а самият той бе обкичен с повече накити (включително и магическия рубинен медальон), отколкото Дризт някога бе срещал на едно място.

— Ще поостанеш ли? — попита Кати-Бри.

Риджис сви рамене:

— Изобщо не бързам — отвърна той и се обърна към Бруенор: — Дали мога да получа стая, за да си оставя нещата и да си почина от дългия път?

— Веднага ще се погрижим — отвърна Кати-Бри.

Дризт и Бруенор отново се спогледаха многозначително — и двамата си мислеха колко необичайно бе за ръководителя на една гилдия, чиито членове винаги бяха готови да те наръгат в гърба, ако им се удаде възможност, да напуска владенията си за повече от няколко дни.