Р. Салваторе - Наследство

— А стаи за свитата ти? — във въпроса на Бруенор се криеше нещо повече от обикновена учтивост.

— Ъ-ъ-ъ — заекна Риджис, чудейки се какво да отговори. — Аз… дойдох сам. Нали ги знаете южняците, северните студове не им понасят много-много.

— Добре, изчезвайте тогава — каза Бруенор. — Сега май е мой ред да те нагостя така, че дълго да си спомняш този пир.

Докато останалите трима излизаха от стаята, Дризт приседна край трона на Бруенор.

— Малко ще да са онез’ калимпортци, дето са чували името ми, елфе — обърна се джуджето към него, когато двамата останаха сами. — Че и кой на юг от Дългата седловина знае за сватбата?

Лукавото му изражение красноречиво говореше, че опитното джудже напълно споделя подозренията на Дризт.

— Къркорещият корем май е взел доста съкровища със себе си? — добави то след малко.

— Бяга от някого — отвърна Дризт.

— Пак е загазил — изсумтя Бруенор — или аз съм брадат гном!

— Яде по пет пъти на ден, елфе! — прошепна няколко дни по-късно Бруенор. — А и порциите му си ги бива, могат да заситят и великан!

Дризт, който дори след всички тези години, все още не спираше да се учудва на неутолимия апетит на Риджис, не отвърна нищо, само продължи да наблюдава с развеселен поглед дребния си приятел, който седеше в другия край на масата и доволно се тъпчеше.

— Добре, че прокопахме нови тунели — изръмжа Бруенор. — Сума митрил ще ми трябва, за да изхраня Къркорещия корем!

В този миг, сякаш думите на Бруенор за новите тунели му бяха дали знак, в трапезарията влезе генерал Дагна и се насочи право към мястото, където седяха Дризт и Бруенор.

— Доста кратко пътуване ще да е било — отбеляза Бруенор, когато видя своя генерал.

Едва тази сутрин Дагна бе повел отряд съгледвачи към последните разкопки в най-дълбоките рудници, далеч на запад от подземния град.

— Беда или богатство? — риторично попита Дризт.

Бруенор само сви рамене — както винаги очакваше (и тайно жадуваше) и двете.

— Кралю — поклони се Дагна, без изобщо да поглежда към елфа, а каменното му изражение, с нищо не загатваше кое от предположенията на Дризт е вярно.

— Митрил? — с надежда попита Бруенор.

Директният въпрос като че ли изненада Дагна и той замълча за миг.

— Да. Тунелът зад заключената врата ни отведе до цял нов комплекс с богати залежи от руда. Скоро всички ще повярват, че наистина можеш да подушиш жилите със скъпоценни метали, както говори мълвата, кралю — той се поклони още по-ниско.

— Знаех си — прошепна Бруенор на Дризт. — Ходих там веднъж, още преди да ми бе набола брада. Още си спомням как тогава убих един ет…

— Ала имам и лоши новини — продължи Дагна, а лицето му си остана все така безизразно.

Бруенор замълча, за да даде възможност на генерала да му разкаже какво бе видял, ала отговор не последва.

— Лоши новини? — повтори той въпросително, когато разбра, че упоритото джудже бе спряло, за да подсили ефекта на онова, което се кани да съобщи и може да си стои така, без да проговори и цял ден, ако Бруенор не го попита какво точно има да му каже.

— Гоблини — мрачно отвърна Дагна.

— Гоблини ли? — изсумтя Бруенор. — Не каза ли, че носиш лоши новини?

— Доста многочислено племе — продължи Дагна. — Сигурно има стотици от тях.

Бруенор хвърли поглед на Дризт и по искриците, които видя да проблясват в лавандуловите очи, разбра, че новината бе притеснила приятеля му толкова малко, колкото и него самия.

— Стотици гоблини, елфе — лукаво рече той. — Какво ще кажеш?

Дризт не отвърна нищо, но усмивката, която играеше по устните му и пламъчетата в очите, му бяха достатъчно красноречиви. След прочистването на Митрил Хол за приятелите бяха настанали мирни времена, в които не се случваше нищо интересно — единственият звън на метал, който се носеше из Залите, идваше от лопатите и кирките на миньорите и от ковашките чукове на майсторите, а и пътят до Града на сребърната луна рядко криеше някакви по-сериозни опасности, които да подложат на изпитание уменията на опитния Дризт. Новината, донесена от генерал Дагна, бе от особен интерес за елфа — като всеки скиталец, той си бе поставил за цел да помага на добрите раси, а кльощавите, зловонни гоблини бяха най-омразните му същества.

Бруенор даде знак на Дризт и Дагна да го последват и макар всички други маси в просторната трапезария да бяха свободни, се насочи право към Риджис.

— Вечерята свърши! — отсече джуджето и с един замах събори на земята струпаните пред полуръста съдове.