Р. Салваторе - Наследство

— Как смея ли? — повтори Дризт. — Говориш за Кати-Бри сякаш е твоя собственост! Чух как й каза — не, как й заповяда! — да си остане у дома, когато тръгнем срещу гоблините.

— Минаваш всякакви граници! — заплашително каза Уолфгар.

— А ти се надуваш като пиян орк — отвърна Дризт и си помисли колко точно бе сравнението му.

Уолфгар рязко си пое дъх, опитвайки да се успокои, после направи крачка към стената, на която висеше великолепният му боен чук.

— Някога ми беше учител — спокойно каза той.

— И винаги твой приятел — отговори елфът.

Уолфгар го изгледа ядосано.

— Говориш така, сякаш си ми баща, а аз съм малко дете. Внимавай, Дризт До’Урден, вече не си ми учител!

Дризт замалко не падна от изумление, особено когато варваринът, без да сваля заплашителния си поглед от него, откачи Щитозъб от стената.

— Е, какво? — попита Дризт. — Сега ти ли си учителят?

Уолфгар бавно кимна, ала преди да успее да мигне, Дризт вече стискаше магическите си ятагани в ръце, а по острието на Сиянието (оръжието, което бе получил от Малкор Харпъл) играеха меки синкави отблясъци.

— Помниш ли първата ни среща? — попита го Дризт и хитро заобиколи леглото, така че да застане по-близо до него — с дългите си ръце и грамадния боен чук, варваринът щеше да получи значително преимущество, ако елфът останеше по-далеч. — Помниш ли дните, които прекарахме в Грамадата на Келвин, уроците, дългите нощи, когато заедно гледахме тундрата и лагерните огньове на твоя народ?

Уолфгар бавно се обърна с лице към опасния елф, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели — така силно стискаше бойния чук.

— Ами вербезите? — попита Дризт и при спомена за онзи ден върху устните му заигра усмивка. — Съвсем сами, двамата с теб се изправихме срещу цяла бърлога великани и ги разгромихме!

— Ами драконът, Смразяващия? — продължаваше елфът и протегна напред другия си ятаган, онзи, който бе намерил в леговището на победения червей.

— Помня — тихо отвърна Уолфгар и при звука на спокойния му глас Дризт се накани да прибере ятаганите си — като че ли най-сетне бе успял да укроти младия си приятел.

— Ала всичко това е минало! — внезапно изрева варваринът и се хвърли напред с изненадваща за ръста си пъргавина.

Дризт светкавично приклекна и огромният юмрук се стовари върху рамото, вместо върху главата му, където всъщност се целеше Уолфгар. Бърз като светкавица, елфът се претърколи до другия край на стаята и скочи на крака, без нито за миг да изпуска магическите ятагани.

— Време е за още един урок — каза той, а в очите му пламтеше онзи огън, който Уолфгар бе виждал десетки пъти.

Без да обръща никакво внимание на заплахата в думите на някогашния си учител, варваринът отново се нахвърли върху него, свирепо размахал Щитозъб. След няколко лъжливи движения, могъщият чук се спусна към главата на елфа със сила, която бе достатъчна, за да строши черепа му.

— Нима толкова отдавна не ни се е налагало да вадим оръжията си? — попита Дризт, който все още смяташе всичко това за игра, някакъв чудноват начин, който младият варварин бе избрал, за да докаже мъжеството си.

Двата магически ятагана се кръстосаха над главата на елфа и препречиха пътя на връхлитащия Щитозъб. Краката на Дризт замалко не се огънаха от силата на страховития удар.

Уолфгар замахна отново.

— Винаги мислиш само за нападението — скара му се Дризт и одраска лицето на младежа с тъпата страна на ятаганите си.

Варваринът направи крачка назад. Все още, без да мига, той вдигна ръка и избърса тънката струйка кръв, която се стичаше по бузата му.

— Извинявай — каза Дризт, когато видя кръвта, — не исках да те поре…

Преди да успее да довърши, Уолфгар се хвърли напред, бясно размахал Щитозъб и с името на Темпос, своя бог на битките, на уста.

Дризт отскочи встрани, а могъщият боен чук откърти солидно парче от каменната стена до него, после направи крачка напред и здраво стисна елмазената му дръжка.

Едната ръка на Уолфгар освободи оръжието, сграбчи Дризт за дрехата и го повдигна от земята като перце. Железните мускули почервеняха от притока на кръв, когато якият варварин изпъна ръка право напред и притисна елфа до стената.

Дризт бе смаян от невероятната сила на огромния мъж. Имаше чувството, че тялото му ще пробие камъка и ще рухне в съседната стая… поне се надяваше, че от другата страна наистина има стая! Замахна с крак и Уолфгар се отдръпна, мислейки, че елфът се цели в лицето му. Вместо това, Дризт настъпи лакътя на изпънатата му ръка и, използвайки крака си за опора, стисна китката му и с всички сили я изви назад, докато най-сетне успя да разхлаби желязната хватка и да се освободи. Докато се приземяваше, успя да нанесе силен удар с дръжката на ятагана си право в носа на Уолфгар, което го принуди да пусне Щитозъб.