Р. Салваторе - Наследство

Варваринът нададе нечовешки рев и вдигна бойния си чук, ала преди да успее да направи каквото и да било, Дризт вече бе стъпил на пода. Облегнал гръб на стената, той се оттласна с всички сили и се претърколи право между широко разкрачените крака на Уолфгар. Един добре премерен ритник уцели младежа в слабините, следващият срещна сгъвката на коленете му.

Краката на Уолфгар се огънаха, едното му коляно се блъсна в каменната стена.

Без да губи и миг, Дризт се изправи, сграбчи загубилия равновесие варварин за косата и с всичка сила го дръпна. Огромният мъж се сгромоляса като повалено дърво.

Уолфгар простена и се опита да стане, ала дръжките на двата магически ятагани се стовариха върху челюстта му.

Младежът се изсмя и бавно се изправи. Дризт направи крачка назад.

— Вече не си ми учител! — повтори Уолфгар, ала кръвта, която капеше от наранената му уста, никак не засилваше убедителността на думите му.

— Какво има? — попита Дризт настоятелно. — Говори!

Вместо отговор, варваринът запрати Щитозъб срещу него.

Дризт приклекна светкавично, избягвайки на косъм смъртоносния удар. Могъщият боен чук се стовари върху стената с такъв тътен, че Дризт неволно потръпна, а в камъка зейна голяма дупка.

Когато разяреният варварин за пореден път се нахвърли отгоре му, той вече бе успял да се изправи и сега се промуши под ръката на връхлитащия Уолфгар и с всички сили го изрита отзад. Младежът изрева и светкавично се обърна, но преди да успее да направи каквото и да било, тъпата страна на двата магически ятагана отново се стовари върху лицето му. Струйката кръв, която се стече по лицето му този път, съвсем не бе така тънка.

Упорит, като че ли не бе човек, а истинско джудже, Уолфгар замахна отново.

— Яростта те заслепява — спокойно отбеляза Дризт и с лекота избягна удара; не можеше да повярва, че Уолфгар, така добре обучен в изкуството да се бие, е загубил самообладание.

Варваринът изръмжа и се нахвърли върху елфа, ала миг по-късно побърза да отскочи назад, здраво стиснал окървавената си ръка — бърз като светкавица, Дризт бе пресрещнал удара със Сиянието… с острата страна на Сиянието.

— Знам, че Щитозъб ще се върне в десницата ти — каза Дризт и по лицето на Уолфгар пробяга изненада, сякаш бе забравил за магията, заключена в собственото му оръжие. — Не ти ли се иска, когато това стане, все още да имаш пръсти, с които да го хванеш?

Като по даден знак, Щитозъб се озова в ръката на варварина.

Ала Дризт, уморен от всичко това и най-вече от нелепото поведение на приятеля си, вече бе прибрал двата ятагана в ножниците им и сега стоеше на по-малко от метър от варварина, протегнал ръце встрани и напълно беззащитен.

Лавандуловите му очи бяха потъмнели, пламъкът в тях бе помръкнал докато траеше битката, навярно, когато елфът разбра, че това не е просто игра.

Уолфгар стоеше пред него, затворил очи и на Дризт му се стори, че варваринът се бори със себе си.

Най-сетне младежът отвори очи, усмихна се и отпусна бойния си чук.

— Приятелю — проговори той и протегна ръка към рамото на Дризт — Учителю! Радвам се, че се завърна при нас!

Внезапно пръстите му се свиха и юмрукът му полетя към лицето на елфа.

Дризт се завъртя, сграбчи ръката на варварина и го дръпна с всички сили. Уолфгар полетя с главата напред, ала докато падаше, успя да протегне другата си ръка и да повлече елфа след себе си. Двамата се строполиха на пода заедно и избухнаха във весел смях.

За първи път след срещата в трапезарията, Дризт изпита чувството, че старият му боен другар отново е до него.

Тръгна си малко след това, без да спомене повече Кати-Бри. Нямаше да го стори, преди да разбере какво точно се бе случило между него и Уолфгар. Едно нещо, обаче, му бе напълно ясно — объркването, което младежът изпитваше по отношение на Кати-Бри. Уолфгар бе израснал в племе, където властваха мъже, където жените вземаха думата, само когато им разрешаха да говорят и вършеха онова, което техните повелители, мъжете, им заповядаха. Сега, когато бе на път да се ожени за Кати-Бри, на Уолфгар като че ли му бе трудно да се отърси от уроците, получени в детството.

Тази мисъл сериозно разтревожи Дризт. Май току-що бе научил причината за тъгата на Кати-Бри.

Разбираше и странното поведение на Уолфгар. Ако упоритият варварин се опиташе да угаси огъня, който гореше в младата жена, той щеше да й отнеме всичко, което го бе привлякло към нея, всичко, което обичаше (всичко, което и Дризт обичаше) у нея.