Р. Салваторе - Наследство

Елфът избухна в продължителен смях.

— Ще водим преговори — проговори той, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Нека се вслушаме в добре казаните думи на мъдрата ни млада приятелка и дадем на гоблините възможност да ни обяснят какво искат.

И като хвърли замислен поглед на Кати-Бри, добави, защото знаеше какво да очаква от тях:

— Преди да ги убием.

— Чисто! — вметна Бруенор.

— Какво ли пък разбира тя от това! — промърмори Уолфгар и напрежението, което се бе разсеяло за малко, отново се промъкна в стаята.

Дризт ядосано погледна към варварина, а очите му, както никога досега, проблеснаха заплашително. Лицето на Кати-Бри, която не пропусна да забележи странното държане на приятелите си, потъмня от огорчение и тя излезе от стаята, следвана от Риджис.

— Ще преговаряме с някакви си гоблини? — повтори генерал Дагна, без да може да повярва на ушите си.

— Хич не ми се слушат възражения! — прекъсна го Бруенор и като постави ръце върху масата, отново се зае да разучава картата.

Трябваха му няколко секунди, за да усети, че Дризт и Уолфгар все още не са сложили край на безмълвния си двубой. Съвсем ясно видя смущението, което прозираше в очите на елфа, ала в погледа на Уолфгар нямаше нищо друго, освен гняв, нищо, което да покаже, че случилото се между двамата приятели, ще бъде забравено толкова лесно.

Дризт се бе облегнал на каменната стена пред стаята на Кати-Бри. Беше дошъл, за да поговори с младата жена и да разбере какво я притеснява, че така упорито настоява за преговори с гоблините. Винаги досега, във всички приключения, които приятелите бяха преживели заедно, Кати-Бри им бе помагала да погледнат на изпитанията по различен, необикновен начин. Този път, обаче, усещаше Дризт, имаше и нещо друго, нещо, което изобщо не засягаше гоблините, но именно то бе придало такава жар на иначе спокойния глас на момичето.

Сега, докато се облягаше на стената пред стаята и, елфът като че ли започваше да разбира.

— Никъде няма да ходиш! — тъкмо казваше Уолфгар на доста висок глас. — Там ще има битка, въпреки всичките ти усилия да я предотвратиш. Та това са гоблини! Те никога няма да преговарят с джуджета!

— Ако се стигне до битка, значи ще имате нужда от мен — отвърна Кати-Бри.

— Никъде няма да ходиш!

Дризт поклати глава при звука на категоричния, самонадеян тон на варварина — никога досега не бе чувал приятеля си да говори така. Всъщност не, поправи се той, припомняйки си дните, когато за първи път срещна Уолфгар — тогава недодяланият младеж бе упорит и горд и говореше почти толкова глупаво, колкото и сега.

Когато варваринът се прибра в стаята си, завари там Дризт, небрежно облегнат на стената, сложил ръце на кръста си и отметнал качулката на тъмнозеления си плащ.

— Бруенор ли ме вика? — попита младежът, чудейки се какво бе довело елфа в стаята му.

Дризт внимателно затвори вратата.

— Не съм тук заради Бруенор — спокойно отвърна той.

Уолфгар неразбиращо сви рамене.

— Ами… добре дошъл тогава — поздрави го той, ала думите му прозвучаха някак принудено. — Твърде често напускаш Залите. Бруенор би искал да те вижда…

— Тук съм заради Кати-Бри — прекъсна го Дризт.

Ясносините очи на варварина се присвиха начаса и той се изпъна, здраво стиснал устни.

— Знам, че сте се срещнали — каза той. — На пътя, преди да пристигнеш.

По лицето на Дризт пробяга сянка на недоумение от враждебния тон на младежа. Какво значение имаше за Уолфгар неговата среща с Кати-Бри, зачуди се елфът. Какво, в името на Деветте пъкъла, ставаше с приятеля му?

— Риджис ми каза — обясни Уолфгар, погрешно изтълкувал объркването на елфа, и лицето му придоби надменен вид, сякаш си мислеше, че тази информация му бе дала някакво преимущество над Дризт.

Елфът поклати глава и отметна гъстата си бяла коса назад.

— Не съм тук заради някаква среща на пътя, още по-малко пък заради нещо, което Кати-Бри ми е казала.

После, без да сваля ръце от дръжките на двата магически ятагана, той прекоси стаята, докато между двамата остана само леглото на варварина.

— Нищо от онова, което Кати-Бри има да ми каже — добави Дризт спокойно, — не ти влиза в работата.

Уолфгар не трепна, ала елфът прекрасно виждаше, че младежът едва се сдържа да не прескочи леглото и да се нахвърли отгоре му. Дризт, който винаги си бе мислил, че го познава добре, не можеше да повярва на очите си.

— Как смееш! — процеди младежът през зъби. — Тя ми е…