Р. Салваторе: Беззвездна нощ

— Светлината дразни очите ми — разнесе се насмешлив глас зад гърба му.

Джарлаксъл се обърна и видя самата Триел, най-голямата дъщеря на матрона Баенре. Тя бе по-дребна от повечето мрачни елфи (наемникът се извисяваше с почти една глава над нея), ала цялото й същество излъчваше непоклатима самоувереност и достойнство. Джарлаксъл познаваше мощта й (а и избухливия й нрав) по-добре от мнозина други и винаги се отнасяше крайно внимателно с нея.

Без да откъсва гневен поглед от ширналия се в краката й град, Триел застана до него и тихо процеди:

— Проклета да е светлината!

— Тя гори по заповед на матрона Баенре — подметна Джарлаксъл, но избегна погледа й.

Широкополата шапка скри усмивката, плъзнала по устните му при вида на недоволното й изражение. Както Джарлаксъл бе разбрал още в мига, в който матрона Баенре бе намекнала какво си е наумила, Триел не одобряваше действията на майка си. Тя бе фанатично предана на Кралицата на паяците и никога не би прекършила волята на първата матрона в града… освен ако самата Лолт не й наредеше да го стори.

— Ела с мен — изръмжа тя, после рязко се обърна и се насочи към най-пищно украсената от трите сгради на Академията — внушителна постройка във формата на огромен паяк.

Джарлаксъл попресилено закуцука след нея, простенвайки на всяка крачка. Опитът му да си изпроси още малко лековита магия не се увенча с успех — Триел просто спря пред вратата на сградата й най-спокойно го изчака, тя, която съвсем не се отличаваше с търпение.

В мига, в който прекрачи прага на храма, Джарлаксъл усети как от всички страни го заливат хиляди аромати — от благоуханието на скъп тамян до острия, тръпчив мирис на прясна кръв, останал да витае във въздуха след поредното жертвоприношение. Иззад многобройните врати се носеха протяжни напеви, по коридора крачеха неколцина ученици, които побързаха да се отдръпнат от пътя на Триел, свели глави в почтителен поклон.

Без да обръща внимание на нищо около себе си, жрицата продължи към горните нива, където се помещаваха покоите на учителките, и се озова в неголямо преддверие, чийто под бе почернял от стотици пъплещи паяци, някои от които стигаха до коленете му.

Най-сетне Триел спря пред две напълно еднакви врати и даде знак на Джарлаксъл да отвори дясната. Наемникът се сепна за миг, после отново надяна безизразната си маска, ала за жрицата, която очакваше подобна реакция, това бе напълно достатъчно.

— Бил си тук и преди! — обвинително изсъска тя и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да я погледне в очите.

— Само в деня, когато се дипломирах в школата за бойци — отвърна той и се отскубна от желязната й хватка. — Заедно с останалите си съученици.

— Качвал си се до горните нива! — отсече Триел, без да отделя изпитателен поглед от лицето му, но Джарлаксъл само се засмя. — Поколеба се, когато ти казах да отвориш дясната врата — продължи жрицата, — поколеба се, защото знаеш, че лявата води към личните ми покои, а ти очакваше да те поканя именно там.

— Дори не съм предполагал, че ще ме повикаш в Академията — опита се да извърти разговора Джарлаксъл.

Триел го бе хванала неподготвен — явно го наблюдаваше много внимателно. Дали не бе подценил недоволството й от плановете на матроната — майка?

Триел все така не сваляше изпитателен поглед от него.

— Е, добре — предаде се наемникът най-сетне. — Имам си свои източници.

Жрицата продължаваше да го гледа сурово.

— Ти ме помоли да дойда тук — напомни й той.

— Аз ти наредих да дойдеш тук — поправи го тя.

Джарлаксъл свали широкополата си шапка и сведе глава в пресилен поклон. В очите на жрицата блесна яден пламък.

— Достатъчно! — извика тя.

— Точно така — не й остана длъжен наемникът. — Престани с тези игрички. Повика ме в Академията, макар да знаеш, че тук не се чувствам на мястото си. Е, ето ме — ти имаш въпроси, а аз може би знам отговорите им.

Последните му думи накараха Триел да присвие очи. Джарлаксъл бе потаен и опасен противник и жрицата рядко излизаше от споровете си с него с чувството, че е успяла да му се наложи. Без да губи повече време, тя кимна към вратата вляво. С още един нисък поклон, наемникът прекрачи прага и се озова в богато украсена стая, застлана с дебел килим и тънеща в мека магическа светлина.

— Събуй се — нареди Триел, докато сваляше обувките си.

Когато жрицата влезе в стаята, Джарлаксъл все още стоеше до покритата с пъстроцветни гоблени стена и колебливо се взираше в ботушите си. Те, както бе известно на всеки, който го познаваше, бяха магически.