Р. Салваторе: Беззвездна нощ

Бързо прогони тези съмнения, когато си напомни, че докато той се колебае, над главите на скъпите му същества навярно се събират още по-черни облаци от онези, които бяха разпръснали преди две седмици.

Кати-Бри се мяташе в леглото си — уловена в капана на онзи ужасен миг, тя го изживяваше отново и отново, както всяка нощ, когато изтощението я надвиеше и сънят пропълзяваше в изнуреното й тяло. В ушите й пак ехтеше песента на Уолфгар; за кой ли път виждаше ясносините му очи. Умиротвореният им поглед сякаш се надсмиваше над болката, пламнал с онзи вътрешен огън, който му даваше сили да надвие агонията и да продължи да руши тавана над главата си, макар тежките скални отломъци вече да се сипеха върху му.

Виждаше и ужасните рани, оголените кости и кървящата плът, която острите зъби на йоклолата — злото, прилично на буца полуразтопен восък, чудовище — съдираха от тялото му.

Страховитото громолене, с което каменният таван се срути върху Уолфгар, отекна в ума й и тя рязко се изправи. Дълго седя така, с леденееща от пот коса и широко отворени, невиждащи очи, като се мъчеше да се овладее. Не спираше да си повтаря, че всичко е било само сън, ала не й ставаше по-леко — онова, което я измъчваше всяка нощ, не бе игра на въображението й, а истински спомен, жестоката истина, с която трябваше да живее през деня.

Постепенно меката светлина, която се процеждаше под вратата, й помогна да се поуспокои. Докато се мяташе насън, беше съборила завивките си на пода, а тънката роба, с която бе облечена, изобщо не можеше да я стопли. Зъзнеща от студ, мокра и нещастна, тя потрепери и побърза да придърпа най-дебелата завивка към себе си. Сгуши се в нея и отново си легна, вперила отчаян поглед в мрака.

Нещо не беше наред. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред.

Разумът й се опитваше да я убеди, че си внушава, че всичко се дължи на кошмарите, които я преследваха всяка нощ. Наистина, нищо не бе както трябва, целият й свят беше рухнал за миг, ала въпреки всичко сега се намираше на сигурно място, заобиколена от цяла армия приятели.

Това беше — просто си внушаваше.

Когато съмна, Дризт вече се намираше далече от Митрил Хол. Този път не спря, за да погледа зората, както правеше обикновено — надеждата, която изгряващото слънце винаги му носеше, сега му се струваше измамна и непостижима. Когато посвикна със светлината, той обърна очи на югозапад, там, където се извисяваха планините, и потъна в спомена.

Ръката му се вдигна към медальона, който бе получил от Риджис. Прекрасно знаеше колко много полуръстът обича магическия си рубин, а ето че все пак бе намерил сили да се раздели с него, заради доброто на приятеля си. Дризт знаеше какво е истинско приятелство — животът му бе придобил нов смисъл, откакто за първи път бе стъпил в забравената от всички Долина на мразовития вятър и бе срещнал Бруенор Бойния чук и осиновената му дъщеря Кати-Бри. И сега го болеше само при мисълта, че може би никога вече няма да ги види.

Не съжаляваше, че взе магическия медальон — с негова помощ можеше да получи отговорите, които търси и да се завърне невредим при своите другари. Онова, което го тревожеше, бе решението да каже на Риджис за заминаването си. Сега то му се струваше проява на слабост; имаше чувството, че тласкан от собственото си отчаяние в този мрачен час, бе потърсил подкрепа у приятелите си, които с нищо не можеха да му помогнат. Разбира се, можеше да погледне на решението си като на необходима мярка за безопасността на другарите, които оставяше зад себе си. След пет седмици Бруенор щеше да научи истината от Риджис, така че родът Боен чук да има време да се подготви за мрачните времена, които му предстояха, в случай, че Дризт се провали.

И все пак елфът знаеше, че още нещо го бе накарало да сподели намеренията си с полуръста — нуждата да се довери на някого.

Ами маската? Нима отказът му да я приеме също бе проява на слабост? Магическият предмет можеше да му помогне, на него и на приятелите му, а ето че той не бе поискал да го вземе, неспособен да го носи, дори да го докосне отново.

Съмненията заливаха скиталеца на талази, измъчваха го, подиграваха му се. Той въздъхна дълбоко и поглади рубинения медальон. При цялото умение, с което въртеше ятаганите, при всичките си твърдо отстоявани принципи, при неизменния си стоицизъм, Дризт До’Урден имаше нужда от приятелите си. Обърна поглед към далечния Митрил Хол и в лавандуловите му очи проблесна ням въпрос — дали не бе сбъркал, когато тръгна скришом от тях?