Р. Салваторе: Беззвездна нощ

Преди време Дризт го бе носил, за да скрие черната си кожа, тъй като обитателите на Повърхността съвсем не се отнасяха дружелюбно с мрачните елфи. Ала въпреки че му бе помогнала много, за Дризт маската си оставаше една лъжа и сега просто нямаше сили отново да се скрие зад нея.

Или пък имаше? Нима можеше да откаже подаръка на Риджис, ако съществуваше и най-малка възможност той да му е от полза в предстоящото начинание… начинание, което най-вероятно щеше да засегне не само него, но и приятелите му?

Не, реши той най-сетне, този път нямаше да има нужда от маската. Три десетилетия далече от града не бяха никак малко, а пък и той не бе нито толкова необикновен, нито пък толкова известен, че да бъде разпознат още с пристигането си. Скиталецът поклати глава и след един последен неуспешен опит, Риджис сви рамене и прибра маската обратно в чекмеджето.

Дризт си тръгна, без да каже нищо повече. До пукването на зората оставаха още няколко часа, факлите в Митрил Хол вече догаряха, малцина бяха будни. Навсякъде цареше тишина и покой.

Изящните пръсти на елфа безшумно погалиха една дебела дървена врата. Не биваше да събужда младата жена, която спеше зад нея, макар че сънят й надали бе особено спокоен. А така му се искаше да отиде при нея и да я утеши! Само че думите бяха безсилни пред скръбта на Кати-Бри и този път, както през всички останали вечери, които бе прекарал край вратата на стаята й — невидим, безпомощен страж — пазителят се отдалечи и потъна в сенките, спотаени край стените на каменния коридор.

Поспря за миг пред още една стая — на най-скъпия си приятел сред джуджетата — после решително продължи напред. Много скоро остави тази част от комплекса зад гърба си и навлезе в просторните галерии, където кралят на Митрил Хол приемаше гостите си. Двамата войници, които стояха на пост, дори не разбраха, че някой е минал покрай тях.

Дризт спря още веднъж — когато стигна Залата на Думатоин, мястото, където родът Боен чук пазеше най-големите си съкровища. Знаеше, че трябва да продължи, да се махне, преди джуджетата да са се събудили, но не можеше да пренебрегне зова на сърцето си. През двете седмици откакто бяха прогонили мрачните нашественици от Митрил Хол, нито веднъж не бе влизал в свещената зала, ала никога нямаше да си прости, ако не хвърли поне един поглед, преди да си тръгне.

Щитозъб, могъщият боен чук, почиваше върху висок постамент в средата на богато украсената зала. Прекрасното оръжие напълно заслужаваше почетното място, което му бяха отредили — в очите на Дризт то далече превъзхождаше предметите, които го заобикаляха. Изящни митрилни доспехи, тежки брадви и блестящи шлемове на отдавна загинали герои, наковалнята на легендарен ковач и тежкият чук на изкусен майстор — всички те бледнееха пред великолепния чук. А той дори не бе носен от джудже, каза си Дризт и на устните му се появи тъжна усмивка. Едва допреди две седмици, Щитозъб бе притежание на Уолфгар, младия варварин, дал своя живот, за да спаси приятелите си.

Дризт дълго се взира в могъщото оръжие, в блестящата митрилна глава, покрита с руните на джуджешкия бог Думатоин и останала все така гладка, въпреки жестоките сражения, които бе видяла. После плъзна поглед надолу, към потъмнялата елмазна дръжка — упорит, както винаги, Бруенор не бе разрешил да почистят кръвта от нея.

Споменът за Уолфгар, за десетките битки, които бе водил рамо до рамо с високия русокос варварин, нахлу в съзнанието на скиталеца, разколеба го и накара сърцето му да се свие от болка. В мислите си Дризт отново виждаше ясните очи на другаря си — сини като небето над тундрата, те винаги горяха с жизнерадостен пламък. Очите на момче, чийто дух дори жестоката действителност на заобикалящия го суров свят не бе успяла да помрачи.

Момче, което с песен на уста бе пожертвало всичко в името на приятелите си.

— Сбогом! — прошепна Дризт и безшумно се втурна напред.

Няколко секунди по-късно вече бе оставил високото стълбище зад гърба си и прекосяваше обширната галерия, която започваше в подножието му. Вперили зорки погледи в него, каменните ликове на осмината крале на Митрил Хол го следяха неотлъчно. Най-впечатляваща бе последната статуя — тази на Бруенор Бойния чук. Бездруго строгото лице изглеждаше още по-мрачно сега, когато от челото към лявата му буза се спускаше дълъг белег, а дясното му око бе извадено.

Ала не заради липсващото си око тъжеше кралят и не коравото му, по джуджешки издръжливо тяло бе пострадало най-много, а сърцето, съкрушено от загубата на варварина, който се бе превърнал в повече от син за него. Дали душата на Бруенор щеше да се окаже така силна, както тялото му? Дризт не знаеше отговора на този въпрос и сега, когато се взираше в израненото лице на приятеля си, усети как една мисъл обсебва съзнанието му — дали не трябваше да остане в Митрил Хол и да му помогне да се съвземе от черната покруса?