Р. Салваторе - Пътят на Патриарха

Не се страхувам, че ще ме потърси отново, за да се сражаваме. Дали ще се случи? Може би, но това не е нещо, което ме плаши, от което бих се скрил или за което се притеснявам. Ако реши да ме потърси, ако ме намери, ако извади оръжие насреща ми, то нека се случи. Ще е поредното сражение в един живот, изпълнен с битки — за двама ни.

Не, причината, поради която Артемис Ентрери заема важно място в мислите ми и ги изпълва с ужас, е, че ми напомня какъв бих могъл да бъда. Движех се по пътека в мрака на Мензоберанзан, опнато въже от оптимизъм и отчаяние, път, който граничеше с надеждата дори когато се доближаваше до нихилизма.

Ако се бях поддал на последното, ако бях станал поредната безпомощна жертва на обществото на мрачните елфи, щях да вадя остриетата си в пристъп на ярост, вместо за справедлива кауза — или поне се надявам и моля, че това наистина е целта на моята битка.

Във времена на най-голямо напрежение, както когато вярвах, че приятелите ми са изгубени за мен, откривам яростта на отчаянието. Изоставям сърцето си. Губя душата си.

Артемис Ентрери е изоставил своето сърце преди много години. Поддал се е на отчаянието си, това е очевидно. Трябва да се запитам доколко е различен от Закнафейн, макар това със сигурност да ми причинява болка. Почти ми се струва, че с подобно сравнение проявявам неуважение към паметта на любимия си баща.

Ентрери и Закнафейн освобождават гнева на остриетата си без угризение, защото и двамата вярват, че са обкръжени от свят, който не заслужава и частица от милостта им. Правя разграничение между двамата, защото докато при Закнафейн антипатията бе на място, то Ентрери е сляп за различните аспекти на собствения си свят, достойни за съчувствие и незаслужаващи суровото и крайно отсъждане на стоманата.

Но Ентрери не прави разлика. Той възприема обкръжението си по начина, по който Закнафейн гледаше на Мензоберанзан. Със същата горчива дистанцираност, със същото чувство на безнадеждност и заради това със същата липса на угризения води битката си срещу света.

Знам, че той греши, но не ми е трудно да открия корена на неговата безпощадност. Виждал съм я и преди, и то у човек, към когото изпитвам най-искрено уважение. У човек, на когото дължа собствения си живот.

Всички ние сме плод на амбициите си, дори и когато тези амбиции са да се освободим от отговорност.

Желанието да избягаш от амбициите е само по себе си амбиция, затова в амбицията е скрита неизбежната истина на рационалното съществуване.

Подобно на Закнафейн и Артемис Ентрери е придал субективен характер на целите си. Амбицията му се базира в подобрението на личността. Той се стреми към перфекционизъм във физическата форма и бойните умения, но не от желание да ги използва за някаква по-висша цел, а за собственото си оцеляване. Иска да плува над помията и мръсотията, заради собствения си свеж дъх.

Амбицията на Джарлаксъл е точно противоположната, както и моята — макар да се страхувам, че целите ни не са едни и същи. Джарлаксъл се стреми да контролира, но не себе си, а обкръжението си.

Там, където Ентрери отделя часове за ловки действия, Джарлаксъл прекарва времето си в манипулиране на околните, така че да създаде обстановка, която задоволява нуждите му. Не претендирам, че разбирам какви са тези нужди, когато става дума за Джарлаксъл.

Вярвам, че са вътрешни амбиции и нямат нищо общо с по-висшите нужди на обществото и общото благо.

Ако трябваше да направя предположение, базирано на ограничения ми опит с този изключително необичаен мрачен елф, бих казал, че Джарлаксъл създава напрежение и конфликти заради самото забавление. Извлича изгода от машинациите си — без съмнение дирижирането на двубоя между мен и Артемис Ентрери в дубликата на Креншинибон бе хитър ход, целящ още повече да приобщи ценния актив в лицето на Ентрери към неговото стадо. Но очаквам, че Джарлаксъл ще създава неприятности дори и без примамката на съкровище или заради лична изгода.

Може би е отегчен след твърде много векове съществуване, където обикновените неща са станали символ на самата смърт. Той създава вълнение заради самото вълнение. Това, че го прави с коравосърдечно безразличие към тези, които стават неволни участници в често смъртоносната му игра, е свидетелство за същия тип негативно примирение със съдбата, което отдавна е заразило Артемис Ентрери и Закнафейн. Когато си представям Джарлаксъл и Закнафейн рамо до рамо в Мензоберанзан, няма как да не се зачудя дали не са се носили по улиците като някакъв ужасяващ мусон, оставящ зад себе си разрушение наред с множество объркани мрачни елфи, изпаднали в недоумение пред заглъхващия смях на дивата двойка.