Р. Салваторе - Пътят на Патриарха

Когато джуджето се обърна, и двата гоблина тропаха отчаяно по непоклатимата врата.

Джуджето въздъхна и се отпусна, клатейки смаяно глава. Премина разстоянието през стаята и нанесе два удара по тила на създанията.

Хвана боздуганите в една ръка и сграбчи един от падналите гоблини за врата. Със силата на гигант го метна настрани и с лекота го запрати на десет крачки до стената. Второто същество полетя по същия начин.

Джуджето нагласи колана си, изработен от здрава кожа и подсилен със заклинания, който му даваше тази впечатляваща сила — дори по-голяма, отколкото бе съсредоточена в могъщото му тяло.

— Добра работа — отбеляза, докато изучаваше изработката на портата.

Това не бяха гоблински врати. Създанията най-вероятно ги бяха отмъкнали от руините на някой замък из блатата на Вааса. Трябваше обаче да им признае, че ги бяха напаснали доста добре в стената.

Джуджето потропа и извика на гоблински, който владееше доста добре:

— Хей, плоскоглави ходещи топки със сополи. Не искате да потроша такваз хубава врата като тази, нали? Тъй че просто я отворете и ме улеснете. Може дори да ви оставя живи, макар че със сигурност ще ви взема ушите.

Допря ухото си до вратата, докато изричаше думите и чу тихо хленчене, последвано от:

— Шшшт!

Въздъхна и потропа още веднъж.

— Хайде сега. Последен шанс.

Докато изричаше думите, прокара пръсти по обвитите с кожа дръжки на боздуганите и призова магията им. От топките на двете оръжия потече течност — прозрачна и мазна от дясното и червеникава и варовита от другото. Той огледа преценяващо вратата и разпозна като най-важна структурна точка централния кръст, образуван от две перпендикулярни метални ленти от обкови.

Преброи до три — все пак трябваше да даде възможност на гоблините, нали така? — после се задейства с яростен подскок и замах, като левият боздуган бе водещ, и нанесе удар точно на свръзката на двата критични железни обкова. Джуджето продължи да подскача и да се върти, набирайки инерция за дясното си оръжие, макар да удари неколкократно вратата с лявото, нащърбвайки дървото и метала и оставяйки червеникави следи.

Това бе кръвта на ръждиво чудовище, адско създание, което караше всеки рицар в блестяща броня да се подмокри. След няколко мига масивните метални обкови започнаха да придобиват цвета на течността и да ръждясват.

Когато бе убеден, че целостта на железните обкови е напълно нарушена, джуджето се засили за скок, завъртя се по средата на движението, така че да вложи цялото си тегло и сила и нанесе удар с десния боздуган точно на същото място. Най-вероятно собствената му сила и безукорна форма щяха така или иначе да разбият вратата, но за това не остана никакво съмнение, щом течността върху втората топка, наречена ударно масло, експлодира при допира.

Разцепена на две, вратата, заедно с резето, се отвори. Дясното крило увисна странно на една панта покрай джуджето, а лявото се стовари на пода.

Насреща стояха три гоблина, облечени в зле прилягащи им плячкосани брони — единият бе стигнал дотам, че да сложи метален шлем с открита лицева част — и награбили най-различни оръжия, къс меч за единия, меч за втория и брадва в ръцете на третия. Това вероятно би накарало някой по-млад авантюрист да се замисли, но джуджето беше прекарало четири века в много по-страховити сражения и един поглед му подсказа, че нито един от тримата не знаеше как да използва оръжието, което държи.

— Е, ако ме чакате, за да ми дадете ушите си, ще ви пусна да си вървите — каза джуджето на гоблински с тежък акцент. — Пука ми колкото за сопол от плоскоглав орк дали ще живеете, или ще умрете, но при всички положения ви вземам ушите.

След което измъкна малък нож и го метна така, че да се забие пред краката на средния гоблин.

— Дайте ми левите си уши и ми върнете ножа и ще ви оставя да продължите по пътя си. Ако не го направите, ще ги взема от мъртвите ви тела. Изборът е ваш.

Гоблинът от дясната страна на джуджето вдигна меча си, нададе вой и нападна.

Точно отговорът, на който се надяваше Атрогейт.

Артемис Ентрери се плъзна зад един параван, щом чу джуджето да нахлува през вратата. Тъй като не харесваше Атрогейт и не му вярваше напълно, убиецът беше доволен от възможността да подслушва.

— Ах, ето къде си била, кльощава елфоподобна претендентке за престола ми — изрева Атрогейт, щом влезе в стаята на Калихай.

Жената му хвърли кос и равнодушен поглед. Ентрери знаеше, че голяма част от тази увереност идва от факта, че той се намира достатъчно близо, че да нанесе удар.