Р. Салваторе - Пътят на Патриарха

И, разбира се, буйната коса на Атрогейт бе също така пълна противоположност на гладко избръснатия мрачен елф, чиято глава блестеше гладка и черна изпод периферията на огромната му шапка. Когато Джарлаксъл повдигаше шапката си, се виждаше, че по главата му няма никаква коса с изключение на двете извити вежди. Атрогейт носеше гривата си като горд лъв. Черна коса в големи количества се издигаше от главата му във всички посоки и се сливаше с изобилието, излизащо от ушите му. За пореден път бе сплел на две плитки впечатляващата си брада и бе завързал всяка с връзки, украсени със сини скъпоценни камъни.

— Ах, не сме ли великите герои — каза Атрогейт на спътника си.

Пред тях по пътеката яздеха Артемис Ентрери и Калихай заедно с двама войници, които водеха колоната.

Зад джуджето и мрачния елф имаше още войници, съпровождащи сандък, в който се помещаваше тялото на командир Елъри, младата и някога обещаваща рицарка, племенница на крал Гарет Драконоубиеца и офицер в армията на Кървав камък. Хората от земите на Кървав камък оплакваха загубата на Елъри. Героинята бе паднала посечена в странен замък, появил се в блатистите земи на север от града на полуорките Палишчук.

Джарлаксъл беше доволен, че никой освен него и Ентрери не знаеше истината за смъртта й, застигнала я от ръката на Ентрери по време на двубоя между Елъри и Джарлаксъл.

— Герои, наистина — отвърна най-сетне мрачният елф. — Предрекох най-малко същото, когато те измъкнах от онази дупка. Да се придържаш към гнева си заради нещастната кончина на Кантан щеше да е доста глупаво поведение, когато пред нас се откриваше толкова много слава.

— Кой каза, че съм бил ядосан? — изпуфтя Атрогейт. — Просто не исках да ми се налага да ям глупака.

— Беше повече от това, уважаемо джудже.

— Буахаха!

— Беше разкъсван между лоялностите си — и съвсем разбираемо — каза Джарлаксъл и погледна към Атрогейт в опит да прецени реакцията на джуджето.

Атрогейт се бе намирал във вихъра на смъртен двубой с Ентрери, когато Джарлаксъл се бе намесил.

Използвайки един от многото си вълшебни предмети, мрачният елф бе отворил дълбока десет стъпки магическа дупка в краката на изненаданото джудже и Атрогейт бе пропаднал в нея. Мърморещият и оплакващ се Атрогейт не бе имал желание да се присъедини към тях и да признае грешките си до момента, в който Ентрери не бе стоварил в дупката трупа на неговия другар магьосник.

— Не познаваш Кнеликт така, както аз — наведе се Атрогейт и прошепна.

За пореден път Джарлаксъл бе изненадан от потрепването в гласа на обикновено безстрашното джудже при споменаването на Кнеликт, който към момента беше или първи помощник на Тимошенко, Праотецът на убийците от известната гилдия на главорезите в Дамара, или, както подсказваха слуховете, сам бе надянал мантията на водач.

— Виждал съм го да превръща едно джудже в жаба, а друго в гладна змия — продължи Атрогейт, поизправи се и потръпна. — Насред храненето ги превърна обратно.

Степента на жестокост не изненада и не потресе Джарлаксъл, трети син на Дома Баенре, който като новороден бе бил пронизан в гърдите от собствената си майка — като жертвоприношение за жестоката богиня, която властваше в света на мрачните елфи. Джарлаксъл бе прекарал векове в Мензоберанзан, бе живял и дишал несекващата жестокост и покварата на злата си раса.

Нищо, което казваше Атрогейт, нищо, което би могъл да му каже, не би предизвикало подобно потреперване, докато си припомняше събитията.

А и Джарлаксъл бе подозирал нещо подобно за Кнеликт, така или иначе. Кнеликт принадлежеше на сенчестите сили в организация, изградена в сенките, страховитата Цитадела на убийците. Джарлаксъл знаеше от собствения си опит като водач на наемническата банда Бреган Д’аерте, че в подобни организации водачът — в случая на цитаделата се предполагаше, че това е Тимошенко — играеше по-мека, по-политическа роля, докато лейтенантите му, като Кнеликт, често бяха варварите, които поддържат трона. Безпощадните фигури, каращи последователите и потенциалните врагове да намират някаква надежда в редките, но все пак появяващи се усмивки на водача.

Като добавка Кнеликт беше магьосник, а Джарлаксъл бе установил, че точно подобните нему са способни на най-големите жестокости. Може би по-висшият им интелект бе този, който ги отделяше до такава степен от вътрешната агония в резултат на делата им.

Може би арогантността им, която често придружаваше подобен висш интелект, им позволяваше да се разграничават от обикновените хора, както нормалните хора не изпитват съжаление, когато стъпят върху хлебарка.