Андрю Клаван - Нито дума

Изключително благодарен съм на следните хора:

На д-р Морийн Емпфийлд и д-р Хауъл Шрейг затова, че щедро ми осигуриха поглед към лечението на психически заболявания, администрацията на психиатрични клиники, използването на антипсихозни лекарства и т.н.

На Тим Шелд, един от най-добрите и най-заетите радиорепортери в Ню Йорк, затова, че ми помогна да проникна в някои от недостъпните места в града.

На д-р Ричард Скофийлд за любезност му да ми осигури безплатен медицински съвет за героите ми.

На съпругата ми Елън за вечното й търпение и редакторска помощ.

Трудно беше да се намери подходящ апартамент, затова убиха старата дама. Мъжът по прякор Спорт почука на вратата й. Беше облечен в зелен гащеризон, за да прилича на водопроводчик. Максуел стоеше до него, встрани от шпионката. Той също носеше зелен гащеризон, но не приличаше на водопроводчик. Никой не би му отворил вратата си и не би го пуснал в дома си.

Спорт обаче имаше приличен вид. Беше млад мъж с гладко кръгло лице. Имаше права кестенява коса, която падаше момчешки по челото му. Освен това имаше блестяща усмивка и дружелюбни и интелигентни кафяви очи.

Възрастната дама се казваше Лусия Синклер. Когато чу Спорт да тропа на вратата, тя извика отвътре:

— Кой е?

Гласът й звучеше като флейта. Глас на богата дама. Спорт не го хареса. Навремето, като дете в Джаксън Хайтс, в събота работеше като доставчик на „Ей & Пи“. Лусия Синклер имаше същия глас като жените, които ти нареждаха да оставиш торбите с продуктите в кухнята. Понякога дори не те поглеждаха, докато ти говореха.

— Водопроводчикът — извика Спорт любезно.

Чу как металното капаче на шпионката изтрака и си сложи най-милата усмивка.

— Рик ни изпрати — добави той. — Госпожа Уелш на долния етаж се оплаква, че по стените на банята й тече вода. Смятаме, че течът е от вашия апартамент.

Шпионката се затвори. Спорт чу как възрастната жена сваля веригата и погледна Максуел, който се хилеше нетърпеливо. Максуел започваше да се възбужда.

Вратата се отвори и Лусия Синклер застана пред тях. Спорт си помисли, че жената не изглежда лошо за дърта гарга. Беше дребна и слаба. Имаше сърцевидно лице, бузите й бяха повехнали, но не отпуснати и сбръчкани. Късата й сребриста коса беше фризирана на старомодни вълни. Носеше широка фланела и светлосини джинси „Джордах“. Скъпи джинси, също като жените, на които доставяше продукти. Те се навеждаха над чантите си и показваха задниците си.

— Оставете торбите в кухнята — казваха те и дори не го поглеждаха.

„Е, Максуел ще се позабавлява добре с тази“ — помисли Спорт.

Лусия Синклер отстъпи настрани, за да пусне Спорт в апартамента. Усмихна му се и приглади косата си.

— Извинете, че изглеждам толкова ужасно — каза тя. — Занимавах се с цветята.

В дъното на дългата всекидневна се виждаха плъзгащи се стъклени врати, които водеха към малък балкон. На балкона имаше няколко саксии.

— Обичам цветята — продължи да бърбори Лусия Синклер. — Но като ги пресаждаш се цапаш и…

И внезапно млъкна. Спорт се усмихна на това как думите й просто замряха. Жената стоеше срещу него с увиснало чене. Спорт забеляза ужаса в очите й. Тя гледаше Максуел.

Максуел влезе и затвори вратата.

Спорт си припомни първия път, когато беше видял Максуел. Беше в затвора на остров Райкър. Спорт работеше там като надзирател. Беше рано следобед и той си почиваше. Седеше на дървен стол, опрян на стената в стаята на пазачите до общежитие С. Когато въведоха Максуел се ококори, а краката на стола му изтракаха в циментовия под.

— Божичко! — прошепна той. И си помисли: „Това е човек, с когото трябва да си приятел“.

Максуел беше над метър и деветдесет. Раменете му бяха приведени, мускулестите му ръце висяха тежко отстрани. Приличаше на мечка гризли: огромна зловеща фигура, тромави движения, невероятна сила. Главата му стърчеше напред като на мечка или като на първобитен човек. Огромният гръден кош разпъваше затворническата униформа. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се нахвърли върху някого.

Но лицето му… То веднага прикова вниманието на Спорт. Беше дребно и ъгловато, кичури руса коса падаха по челото му. Широк, сплескан нос като на негър, дебели устни и хлътнали очи. Кафяви очи, хлътнали толкова дълбоко, че гледаха тъжно от сенките, сякаш бяха заклещени там.