Андрю Клаван: Нито дума

Чу отварянето на вратата на банята, после тежки, тромави стъпки. Максуел се появи във всекидневната.

Гърдите на огромния мъж се надигаха и спускаха енергично. Главата му се клатеше. Усмивката беше изчезнала от дебелите му устни и очите му бяха замъглени и разсеяни. Гигантските му ръце висяха тежко настрани. Дебелите му пръсти бяха потъмнели от кръв. По гащеризона му също имаше тъмни петна. Максуел сведе глава към пода и се вторачи в паркета.

— Всичко наред ли е? — попита Спорт.

Максуел кротко кимна и тихо промълви:

— Наред е.

Преди да излязат, Спорт хвърли още един поглед през балкона и кимна. Наистина беше идеално. С добър бинокъл щеше да може да гледа право в прозореца на отсрещната кооперация.

Точно в прозореца на доктор Нейтън Конрад.

Доктор Нейтън Конрад седеше сам. Ръцете му бяха облегнати на подлакътниците на коженото кресло. Главата му бе отпусната назад. Гледаше вторачено гипсовите корнизи и си мислеше: „Мамка му!“.

Започваше да го боли глава. Червени петна проблясваха пред увреденото му дясно око. Стомахът му беше натежал. Нямаше съмнение — последният сеанс бе ужасно потискащ.

Отново беше Тимоти. Тимоти Ларкин. Двадесет и седем годишен. Талантлив хореограф с обещаваща кариера. Вече беше работил като асистент в две продукции на Бродуей. А преди година бе получил работа като главен хореограф на летните представления на открито на Световния търговски център. Месец след това бе открил, че е заразен със СПИН.

През първите шест месеца Конрад бе наблюдавал как младият мъж си отива. Слабата мускулеста фигура на танцьора бе станала мършава и крехка. Изваяното лице се бе отпуснало и изпило. Бяха го облъчвали заради няколко вида рак и гъстата му черна коса бе опадала.

Конрад разтри окото си, за да прогони червените петна. Въздъхна и се надигна от стола. След прекарания в седене час увреденият му десен крак бе изтръпнал. Той закуцука през малкия кабинет към масичката до вратата на банята, на която стоеше кафеварката му „Господин Кафе“. Любимият му Сър Кафе. Свети Кафе.

Чашата му стоеше до кафеварката. Беше черна, с бели букви: „Животът е гаден, а после умираш“. Той взе каната и наля останалото кафе в чашата си. Остави каната, отпи и въздъхна:

— Аах!

Кафето имаше вкус на тиня. Конрад поклати глава и отнесе чашата до стола. Това беше третото му кафе от сутринта.

Направо не можеше да повярва, че още е девет и петнадесет.

Конрад беше поел Тимоти по молба на Съюза на гейовете и лесбийките. Интернистът на Съюза, жена, казваше се Рейчъл Морис, се бе свързала с него.

— Знаете, че вече не мога да си позволя да работя с вас — й каза Конрад.

— Но ти сам се включи в списъка, Нейтън — напомни му тя.

— Да, но вие не ми казахте, че останалата част от страницата е празна.

Тя се засмя.

— Какво мога да ти кажа? Ти си създаде страхотна репутация сред най-отчаяните служби за подкрепа в града.

— Така ли? И каква е репутацията ми? Ужасно съм любопитен.

— Наричат те Психиатъра на прокълнатите.

Конрад държеше телефона с едната си ръка и бе подпрял глава на другата.

— Поласкан съм, Рейчъл. Трогнат съм. Но сега съм лъскав психиатър от Уест Сайд. Трябва да издържам жена, дете и мерцедес.

— Нейтън, това не е вярно.

— Е, имам жена и дете. А щях да имам и мерцедес, ако ме бяхте оставили на мира.

— Жена ти може да се издържа сама.

— Така ли? А може ли да ми купи мерцедес?

— Нейтън! — извика Рейчъл. — Той няма пари. Осигуровката му не покрива психоанализата. Има склонност към самоубийство и няма къде другаде да отиде. Той се нуждае от теб.

Конрад се замисли за момент, после изви отчаяно.

Кабинетът на Конрад се намираше в овехтяла готическа сграда на Сентръл Парк Уест между Осемдесет и втора и Осемдесет и трета улица. Помещаваше се в задната част на партера. Единственият му прозорец гледаше към потискащата вентилационна шахта, която неговата сграда споделяше с вехтата готическа кооперация на ъгъла на Осемдесет и трета улица. Прозорецът бе закрит с дървени щори, през които не проникваше дневна светлина. Човек трудно можеше да забележи, че там въобще има прозорец. Кабинетът му винаги изглеждаше някак си гол и неестествен.

Беше разделен на чакалня и стая за консултации. И двете бяха малки. В чакалнята имаше място само за един-два рафта с книги, два-три стола и малка ъглова масичка, на която лежаха екземпляри от „Ню Йорк Таймс“ и „Психологията днес“, предназначени за пациентите. Самият Конрад никога не ги четеше.