Андрю Клаван - Нито дума

А после щеше да умре — бавно, болезнено, ужасно. Съвсем сам.

Мамка му! Конрад поклати глава. Страхотно отношение. А беше едва девет и двадесет сутринта. Не можеше да си позволи да се чувства потиснат отсега. Трябваше да се справи с Джун Фефърман — сладка и много нещастна жена, чийто съпруг пилот бе загинал миналата година при катастрофа, докато шофирал от летището към дома си. А след нея беше Дик Уайът, жизнен четиридесет и пет годишен директор на компания, който една сутрин се подхлъзнал на стъпалата на дома си и се парализирал от врата надолу. Накрая, вероятно най-тежкият случай от всички, бе Каръл Хайнс, загубила петгодишния си син, заболял от тумор на мозъка. Дъщерята на Конрад, Джесика, беше също на пет години. Беше му ужасно неприятно да работи с Каръл Хайнс.

Затвори очи. После издаде странен звук — нещо между въздишка и стон. Психиатърът на прокълнатите. Господи, къде бяха всички онези богати невротици от Уест Сайд, за които бе слушал толкова много? Най-доброто, което можеше да направи за своите пациенти, бе да ги освободи от заблудите им, за да могат да се изправят срещу кошмарите си.

Чу как външната врата се отваря със скърцане. Отвори очи и погледна малкия часовник. Девет и двадесет и пет. Госпожа Фефърман и мъртвият й съпруг бяха пристигнали пет минути по-рано. Пет минути. Все още имаше време да се отпусне малко преди началото на сеанса.

Стисна чашата и я вдигна към устните си. Вдъхна аромата на кафето.

Телефонът иззвъня. Оставеният върху него лист се плъзна и падна на пода. Телефонът звънеше силно и пронизително.

— Хм… как точно да ти го кажа? — тихо промърмори Конрад. — Разкарай се.

Телефонът звънна отново.

Конрад изруга, остави чашата върху реферата си за реакцията на децата към скръбта, после вдигна слушалката.

— Доктор Конрад.

— Здрасти, Нейт. Джери Сакс се обажда.

Конрад се намръщи. Петте му минути отидоха на кино.

— Здрасти, Джери — отвърна той колкото се може по-жизнерадостно. — Как си?

— Е, нали знаеш. Не трупам огромните пачки на хората от Сентръл Парк Уест, но се справям. А ти как си?

— Добре, благодаря — отвърна Конрад.

— Слушай, Нейт — заговори Сакс енергично. — Имам един случай, който е точно като за теб.

Нейт поклати глава. Представи си Джери Сакс седнал зад огромното си бюро в общинска психиатрична клиника „Импелитери“. Облегнат на стола, качил крака на бюрото, едната му ръка положена върху огромното му шкембе. Гигантската му яйцевидна глава отметната назад, така че тъмните му очила проблясват на светлината на лампата. И голямата табелка от оникс пред него: „Доктор Джералд Сакс, директор“. Табелката бе дълга поне половин метър.

След това си помисли, че Джери всъщност си я е заслужил. Назначаването му за директор беше резултат на десетгодишно усърдно подмазване на президента на Куинс, Ралф Джулиана. Конрад бе виждал Джулиана по телевизията: набит простак в скъп костюм и евтина пура в устата. Сигурно никак не беше приятно да му се подмазваш. Сакс бе прекарал десет години, смеейки се на тъпите шеги на този кретен. Беше присъствал на приемите му. Беше му осигурявал „уважаван психиатър“, с когото да впечатли приятелите си. Да не споменаваме, че беше свидетелствал на няколко дела, от които Джулиана се интересуваше. И накрая бе успял да получи назначение като директор на „Импелитери“. Горд господар на зелените му стени, спартански обзаведените общежития и мрачните стаи. Безстрашен лидер на персонала от отхвърлени отвсякъде другаде лекари, полуграмотни терапевти и проклети като питбули сестри с намръщени физиономии. Крал Питон в змийското гнездо на града.

Но Конрад му беше длъжник. Бяха се запознали преди петнадесет години, когато и двамата бяха стажанти в Медицинския център на университета в Ню Йорк. Конрад още тогава не харесваше Сакс. Но преди пет години Конрад лекуваше един страдащ от маниакална депресия тийнейджър, Били Хуарес. Били беше много беден и започваше да проявява склонност към насилие. Вече беше набил един учител, който го попитал защо бяга от часовете. Бе започнал да приказва, че ще си купи пистолет. Били се нуждаеше от болнично лечение и лекарства, но нямаше пари за тях. Конрад се страхуваше, че момчето е обречено да попадне в някой безплатен обществен ад. После правителството субсидира експериментална програма, която премести някои от пациентите на „Импелитери“ в приятен частен санаториум близо до Харисън. Програмата също така осигуряваше безплатен достъп до литий. Конрад се обади на Джери Сакс и му напомни за познанството им. Помоли го да настани Били Хуарес и Сакс изпълни молбата му.